войник.
Логиката не успяваше да успокои сърцето му.
Телевизорът продължаваше да каканиже нещо.
Някакъв шум пред вратата привлече вниманието му. Спор. На висок глас. Монк се надигна и седна. Какво ставаше?
Вратата се отвори с трясък.
Монк не успя да скрие изненадата в гласа си.
— Кардинал Спера?!
Бяха върнали Рейчъл в килията й — но този път не беше сама.
Пред бронираното стъкло стоеше пазач. Баба й приседна с въздишка на леглото.
— Може и да не го разбираш сега, но ще го разбереш, Рейчъл поклати глава. Стоеше до стената, объркана, замаяна.
— Как… как можа?
Баба й вдигна към нея проницателните си очи.
— Някога и аз бях като теб. Бяха само на шестнайсет, когато за пръв път дойдох в този замък от Австрия — избягах след края на войната.
Беше й разказвала как семейството й избягало в Швейцария, а после в Италия. Тя и баща й били единствените оцелели.
— Бягали сте от нацистите.
— Не, дете, ние бяхме нацистите — поправи я баба й. Рейчъл затвори очи. „О, Господи…“ Баба й продължи:
— Татко беше партиен водач в Залцбург, но имаше връзки и с Имперския драконов двор на Австрия. Много силен мъж, с голямо влияние. Именно със съдействието на това братство успяхме да избягаме в Швейцария, благодарение на щедростта на барон Соваж, дядото на Раул.
Рейчъл я слушаше с нарастващ ужас, макар че й идеше да си запуши ушите и да отрече всичко.
— Но гладко организираното ни бягство трябваше да се заплати. И баща ми го направи. Моята девственост… отне я баронът. Също като теб, и аз се дърпах, защото не разбирах. Баща ми ме държа със собствените си ръце първия път, за мое добро. Но не беше последният. Крихме се в замъка четири месеца. Баронът ляга с мен много пъти, докато не забременях с копелето му.
Рейчъл установи, че се снизва покрай стената към студения каменен под.
— Но копеле или не, детето беше добра кръстоска, смесица от благородната австрийска линия на Хабсбургите и швейцарска бернска линия. Докато детето растеше в корема ми, започнах да разбирам. Така се правят нещата в Двора, с цел Да се заздравят чистокръвните линии. Баща ми непрекъснато ми го повтаряше. Докато не разбрах, че нося дете с благороден произход, чиито предци са били императори и крале.
Рейчъл се опитваше да проумее жестокостта спрямо младото момиче, което по-късно се беше превърнало в нейна баба. Дали баба й не се беше примирила с жестокостта и изнасилването, оправдавайки ги с една по-грандиозна цел? На крехка възраст и с промит мозък, не от друг, а от собствения й баща. Опита се да открие в сърцето си някакво съчувствие към нея, но не намери нищо.
— Баща ми ме отведе в Италия, в замъка Гандолфо, при летния дворец на папата. Там родих майка ти. Срамота. Заслужих си боя. Всички се надяваха на мъжко дете.
Баба й поклати тъжно глава. После продължи дай разказва една по-различна версия на семейната история. Как я омъжили за друг член на Драконовия двор, който имал връзки с Църквата в Кастел Гандолфо. Бракът бил уговорен. Семейството получило задачата да внедри децата и внуците си в Църквата, за да бъдат нищо неподозиращи шпиони на Двора, слепи къртици. За да запазят тайната, на майката на Рейчъл и на вуйчо й Вигор не било казано нищо за истинския им произход.
— На теб обаче бяха възложени много по-големи надежди — с гордост продължи баба й. — Ти доказа драконовата си кръв. Беше забелязана и избрана да бъдеш върната пълноправно в лоното на Двора. Кръвта ти беше твърде ценна, за да се пропилее с лека ръка. Императорът лично те избра за кръстоска на нашата семейна линия с древната линия Соваж. Твоите деца ще бъдат крале.
Очите на баба й грееха с нещо близко до екстаз.
— Molti bellissimo bambini. Всичките — крале на Двора. На Рейчъл не й бяха останали сили дори да вдигне глава.
Скри лицето си в шепи. Животът й се изниза пред нея като кинолента на бързи обороти. Кое беше истинско? Коя беше тя? Спомни си колко пъти беше заставала на страната на баба си, когато двете с майка й имаха разногласия, дори беше приемала съвети от нея за любовния си живот. Беше се възхищавала на възрастната жена, уважавала бе твърдостта й, граничеща често с безкомпромисност. Но откъде идваше тази солидност — от сила на характера или от лудост? И какво говореше това за самата нея? Тя носеше същата кръв… като баба си… и, мили Боже, като онзи мръсник Раул.
Коя беше тя?
И тогава друга тревога си проби път в ума й. Страхът й даде сили да проговори.
— Какво… ами вуйчо Вигор… синът ти? Баба й въздъхна.
— Той изпълни ролята си в Църквата. Обетът за безбрачие сложи край на кръвната му линия. Вече не е необходим. Семейното ни наследство ще бъде продължено от теб и ще се увенчае с невиждана слава.
Рейчъл долови в последните думи на баба си нещо като болка и вдигна очи. Знаеше, че баба й обича Вигор… всъщност че го обича повече от майка й. Зачуди се дали баба й не е намразила подсъзнателно дъщерята, зачената с изнасилване. И дали тази травма не се е пренесла неусетно и към следващото поколение? В отношенията на Рейчъл с майка й винаги беше съществувало напрежение, неизречена на глас болка, която никоя от двете не можеше да преодолее, нито да разбере.
И къде щеше да свърши всичко?
Вик привлече вниманието й към вратата. Идваха някакви мъже.
По коридора се появиха пазачи. Водеха Грей, с вързани зад гърба ръце. Той хвърли поглед към килията й. Видя я и очите му се разшириха от изненада. Спъна се и за малко да падне.
— Рейчъл…
Раул го бутна напред, после се ухили към килията й и вдигна високо някаква верижка.
Златен ключ.
Обзе я пълно отчаяние.
Вече нищо не стоеше между Драконовия двор и съкровището в Авиньон. След столетия на манипулации и машинации Драконовият двор беше победил.
Всичко това никак не харесваше на Кат. Твърде много цивилни имаше наоколо. Тя тръгна по стъпалата към главния вход на Папския дворец. През вратата се нижеха потоци хора — По традиция пиесата се поставя в двореца — каза Вигор — Тази година е четиричасова постановка на „Хамлет“. Пиесата и купонът продължават почти до сутринта. Провеждат ги в Двора на честта. — Той посочи напред.
Промъкнаха се през група немски туристи, излизащи от двореца, и минаха под арката на входа. Каменните стени връщаха ехото на смес от различни езици, силни гласове идваха някъде отпред.
— Не виждам как ще претърсим подробно двореца при толкова много хора — намръщено каза Кат.
Вигор кимна едновременно с трясъка на сурваща се през небето гръмотевица.
Чуха се смях и ръкопляскания.
— Пиесата трябва вече да е към края си — каза той.
Дългият проход ги изведе в открит вътрешен двор. Дворът тънеше в мрак с изключение на голямата сцена в дъното, обточена със завеси и с декорите на тронна зала в голям замък. За фон й служеше самата
