преживявала.
Рейчъл едва не се засмя. Баба й се опитваше да я утеши! Старицата й махна да се дръпне и тръгна към префекта.
— Алберто, срамота! — Каза го, все едно се обръщаше към дете.
— Nonna… не… — предупреди я Рейчъл и протегна ръка да я спре.
— Не ми вярваше, че внучка ми е способна да скрие нещо. — Докуцука до Алберто и го целуна по бузата. — Казах ти, че Рейчъл е прекалено умна дори и за теб.
Протегнатата ръка на Рейчъл замръзна. Кръвта й се смра-зи.
— Трябва по-често да се вслушваш в думите на старите дами, нали?
— Права си както винаги, Камила. Рейчъл се задъха.
Баба й даде знак на Раул, че иска да го хване под ръка.
— А ти, младежо, може би вече разбираш защо такава силна драконова кръв си заслужава защитата. — Потупа го по бузата. — Двамата с внучка ми… ще си родите bellissimo bambini. Красиви бебчета.
Раул се обърна и измери Рейчъл със студените си, мъртви очи. После изръмжа:
— Ще се постарая.
ЛОВ
Грей следваше Сейчан по обраслия с борове планински склон. Бяха зарязали мотоциклета на дъното на тясно дефиле, скрит сред някакви разцъфнали алпийски храсти. Преди това бяха изминали последния километър на тъмно, с изгасен фар. Допълнителната предпазливост ги беше забавила, но не можеше да се избегне.
Сега се катереха по стръмен склон, покрит с дребни камъчета, които се търкаляха под краката им; целта им беше отвесната скална стена напред. Грей се опитваше да пробие с поглед тъканата черга от борови клонки. По-рано, по пътя от Лозана към тукашните планини, беше зърнал за миг замъка. Каменната сграда клечеше като прегърбено гранитно чудовище с квадратно лице, светлите прозорци бяха като злобни очи. После минаха под някакъв мост и замъкът се скри от поглед.
Грей се изравни със Сейчан. Тя държеше пред себе си GPS устройство.
— Сигурна ли си, че можеш да намериш онзи заден вход?
— Първия път ме доведоха тук със завързани очи. Но си бях скрила един GPS следач… — хвърли поглед към Грей — на едно интимно местенце. Записах посоката и височината. Тези данни би трябвало да ни изведат при входа.
Продължиха напред и нагоре.
Грей я огледа. С кой акъл й се доверяваше изобщо? Тъмната гора с нищо не облекчаваше тревогите му. И не само заради избора му на партньор. Започваше да се съмнява в собствената си преценка. Така ли постъпваше един истински водач? Рискуваше всичко заради тази спасителна операция. Всеки добър тактик бе преценил залозите и би поел с ключа право към Авиньон. А той поставяше в опасност цялата мисия.
И ако Драконовият двор спечелеше…
Грей си представи мъртъвците в Кьолн, изтезаваните свещеници в Милано. Още много хора щяха да умрат, ако се провалеше.
И за какво?
Поне на този въпрос знаеше отговора.
Продължи да се катери, потънал в мисли.
Сейчан погледна данните на устройството си и свърна вляво. Спря пред пукнатина в скалната стена, наполовина скрита от килната гранитна плоча, обрасла с мъх и бели цветчета.
Мушна се под плочата и поведе по тесен тунел, като включи миниатюрно фенерче. Малко по-навътре стара решетка препречваше пътя. Сейчан бързо се справи с ключалката.
— Някакви алармени системи? — попита Грей. Сейчан вдигна рамене и бутна решетката.
— Скоро ще разберем.
Грей огледа стените. Солиден гранит. Никакви жици.
Грубо издялано в камъка стълбище водеше нагоре. Оттук Грей пое водачеството. Погледна си часовника. Влакът от Женева щеше да пристигне на гарата в Лозана всеки момент. И отсъствието му щеше да излезе наяве. Времето им изтичаше.
Той затича по-бързо по стълбите — но не спираше да се оглежда за наблюдателни и сигнални системи. С всяка стъпка напрежението му нарастваше.
Накрая тунелът ги изведе в по-широко помещение, поточно кухина в скалата. До отсрещната стена имаше извор — оттичаше се в прорез в скалата към планинските недра. Пред извора имаше голяма плоча от дялан камък. Олтар. На тавана бяха нарисувани звезди. Римският храм, който му беше описала Сейчан. Засега поне информацията й беше съвсем точна.
— Стълбите към замъка са ей там — каза Сейчан и посочи друг тунел, извеждащ от пещерата.
Грей направи крачка натам… и мракът при отвора на прохода се раздвижи. Нечий едър силует пристъпи на смътната светлина.
Раул.
С автомат в ръце.
Светлина блесна вляво от него. Още двама стрелци излязоха от прикритието си иззад плочата. Някъде долу в прохода шумно се затръшна стоманена врата.
И още по-лошо, Грей усети студеното дуло на пистолет в тила си.
— Златният ключ е на верижка около врата му — каза Сейчан.
Раул тръгна напред. Спря пред Грей.
— Трябва да избираш спътниците си по-предпазливо.
И преди Грей да е казал нещо, заби юмрук в корема му. Грей се свлече на колене.
Раул посегна към гърлото му, стисна верижката и я скъса. Вдигна ключа към светлината.
— Благодаря ти, че ни достави това нещо. Както и самия себе си. Имаме няколко въпроса към теб, преди да тръгнем за Авиньон.
Грей го погледна смаяно. Дворът беше разбрал за Авиньон? Как?
Но вече знаеше.
— Рейчъл… — промълви той. — О, не се притеснявай. Жива и здрава е. И в момента си наваксва със семейната история.
Грей не разбираше.
— Не забравяй и за колегата му в болницата — каза Сейчан. — Нищо не трябва да води към нас.
— Вече се погрижихме за това — отвърна със смях Раул.
Монк не можеше да заспи и гледаше телевизия. На френски. Не знаеше френски, така че всъщност не обръщаше внимание на предаването. То му беше нещо като бял фон на мислите. Не че и мисленето му се удаваше особено след всичкия морфин, с който го бяха наблъскали докторите.
Внимаваше да не поглежда към бинтования си чукан.
Гневът не позволяваше на силните болкоуспокояващи да го приспят. Гняв не само заради осакатяването, а и защото беше отпаднал от операцията. Принудили го бяха да напусне битката. Използваха го като залог. Другите бяха в опасност, а той лежеше заключен, пазен от охрана.
Въпреки това не можеше да отрече наличието на една куха болка дълбоко в себе си, болка, която морфинът не можеше да отслаби. Нямаше право да се самосъжалява. Нали беше жив. Войник беше в крайна сметка. Беше виждал да извличат от бойното поле ранени в много по-лошо състояние от неговото. Но болката не си отиваше. Чувстваше се насилен, използван, по-малко мъж и със сигурност по-малко
