— Лъже.
— И аз така си помислих. — И замахна с брадвата.
Писъкът й му достави искрено удоволствие.
Измъкна острието на брадвата от палубата. Беше пропуснал на косъм пръстите на пленника. Метна пак брадвата на рамо и се обърна към Рейчъл. Лицето й беше пребледняло почти до прозрачност.
— Следващия път ще е наистина — предупреди я. Доктор Алберто пристъпи напред.
— Нашият приятел е снимал пирамидата от различни ъгли. На една от снимките се вижда квадратен отвор. За който ти пропусна да споменеш. Това е равностойно на лъжа, а да се лъже е грях. Нали така, Раул?
Раул вдигна брадвата.
— Да опитаме ли пак?
Алберто се приведе по-близо до Рейчъл.
— Няма нужда приятелят ти да се разделя с части от анатомията си. Знам, че сте взели нещо от гробницата. Не е логично да ни насочват слепешката към Рим без някакво допълнително указание. Какво взехте от пирамидата?
Сълзи се стичаха по лицето й.
Раул прочете агонията и терзанието, изопнали всяка черта на лицето й. Спомни си усещането отпреди малко и се възбуди до болка. През еднопосочно огледало беше гледал как една от кучките на капитана бърка с пръсти в Рейчъл. Искал беше сам да извърши точно това претърсване, но капитанът беше отказал. Корабът бил негов, следователно той определял правилата. Раул не настоя. Капитанът и без това се беше вкиснал от новината за смъртта на Сейчан.
Освен това Раул съвсем скоро щеше сам да направи подробна инспекция на тази жена… само че не смяташе да е толкова нежен, никак даже.
— Какво взехте? — настоя Алберто.
Раул разкрачи крака за по-добра опора и вдигна брадвата над главата си. Прясно зашитата рана на ръката го заболя, но той не обърна внимание на болката. Може би тя нямаше да каже… може би това щеше да се проточи…
Само че жената се огъна.
— Ключ… златен ключ — изскимтя тя, после се свлече на колене. — Грей… командир Пиърс го взе.
Зад сълзите й Раул долови нишка на надежда. Знаеше как да смазва надеждата. Замахна силно. Брадвата отсече ръката на мъжа при китката.
— Време е да тръгваме — каза Грей.
Беше отпуснал на Вигор и Кат още четиридесет и пет минути, за да говорят по телефона с всички местни болници и медицински центрове, дори и с градската полиция — в последния случай, без да навлизат в подробности. Възможно беше хората му да са пострадали и да не могат да се свържат с тях. Или пък се бяха озовали в някоя арестантска килия.
Сателитният телефон в раницата му иззвъня. Всички обърнаха очи натам.
— Слава Богу — възкликна Вигор.
Само шепа хора знаеха този номер — директор Кроу и членовете на екипа.
Грей грабна телефона и издърпа антената. Приближи се до прозореца.
— Командир Пиърс слуша.
— Ще съм кратък, за да няма объркване.
Грей се напрегна. Беше Раул. Което можеше да означава само едно…
— При нас са жената и колегата ти. Ще направиш каквото ти кажа, иначе ще изпратим главите им по пощата до Вашингтон и Рим съответно… след като си поиграем до насита с телата им, разбира се.
— Откъде да знам, че още са…
Нещо изстърга в другия край на линията. Нов глас, променен почти до неузнаваемост. Рейчъл хлипаше.
— Те… аз… отрязаха ръката на Монк. Той… Взеха й телефона.
Грей се опита да запази самообладание. Не беше време за емоции. Въпреки това пръстите му се впиха до болка в апарата. Сърцето му се качи в гърлото.
— Какво искаш?
— Златния ключ от гробницата — каза Раул.
Значи знаеха. Грей разбираше защо Рейчъл е издала тайната. Не би могла иначе. Сигурно беше разменила информацията срещу живота на Монк. Двамата щяха да са в безопасност, докато Дворът знаеше, че ключът е у Грей. Това, уви, не означаваше, че няма да ги подложат на още мъчения, ако той не им съдействаше. Спомни си в какво състояние бяха заварили изтезаваните свещеници в Милано.
— Искаш размяна — студено каза той.
— Има един полет на египетските авиолинии за Женева. Самолетът излита от Александрия в девет вечерта. Бъди на самолета. Само ти. Ще намериш фалшиви документи и билети в едно шкафче, така че пътуването ти няма да бъде регистрирано в компютрите. — Последваха указания за шкафчето. — Няма да се свързваш с началниците си — нито във Вашингтон, нито в Рим. Ако го направиш, ще разберем. Ясно ли е дотук?
— Да — изсъска той. — Но откъде да знам, че ще изпълниш своята част от сделката?
— Няма откъде. Но като жест на добра воля, когато кацнеш в Женева, пак ще се свържа с теб. Ако следваш точно указанията ми, ще освободя колегата ти. Ще бъде настанен в местна швейцарска болница. За което ще получиш задоволително потвърждение. Но жената ще остане при нас, докато не ни предадеш златния ключ.
Грей знаеше, че предложението да освободят Монк вероятно е искрено, макар и не продиктувано от добра воля. Животът на Монк беше нещо като аванс по сделката, начин да подлъжат Грей да им съдейства. Опита се да не мисли за казаното от Рейчъл. Бяха отрязали ръката на Монк.
Нямаше избор.
— Ще бъда на самолета — каза той. Раул още не беше свършил.
— Другите от екипа ти — кучката и монсеньорът — могат да правят каквото искат, стига да не ни се пречкат в краката. Ако някой от тях стъпи в Италия или Швейцария обаче, сделката отпада.
Грей се намръщи. Разбираше защо искат да ги държат извън Швейцария… но Италия защо? И тогава се сети. Представи си картата на Рейчъл. Линията, която беше начертал. И която сочеше Рим. Рейчъл беше разкрила много… но не всичко.
Добро момиче.
— Съгласен съм — каза Грей. В главата му вече се въртяха различни сценарии.
— При първия знак за двойна игра можеш да се простиш завинаги с жената и с колегата си. Е, може и да ги видиш пак… във вид на телесни части, които ще получаваш ежедневно по пощата. — Връзката прекъсна.
Грей се обърна към другите. Преразказа им разговора.
— Смятам да се кача на самолета.
Всичката кръв се беше отцедила от лицето на Вигор — разбираше, че най-лошите му страхове са се оправдали.
— Могат да ти направят засада, на всеки етап — възрази Кат.
— Така е, но смятам, че докато се движа към тях, ще ме оставят на мира — каза Грей. — Няма да рискуват да изгубят ключа при неуспешен опит за нападение.
— А ние? — попита Вигор.
— Искам и двамата да заминете за Авиньон. И да работите върху загадката там.
— Аз… не мога — промълви Вигор. — Рейчъл… — И се отпусна тежко на леглото.
