Камбаната за минимално излъчване, палиативна радиация. Случилото се тук беше съвсем различно. Болдрик беше настроил Камбаната на максимална мощност, такава, каквато е нужна, за да убие. И накрая… накрая пожъна каквото беше посял.
Лиза скри лице в ръцете си, сякаш така можеше да се скрие от целия свят.
— Но какво се опитваме да пожънем? — изстена тя. — Пейнтър е на прага на смъртта. Защо да удължаваме страданията му?
Грей свали ръцете й. Наведе се, за да я погледне в очите.
— Познавам директор Кроу. А мисля, че и вие го познавате. Той би се борил докрай.
Като лекар, Лиза беше чувала този аргумент, но беше и реалистка. Когато нямаше надежда, близките и лекарите можеха да предложат единствено покой и достойнство.
— Ако имаше шанс за лечение… — каза тя и поклати глава. — Ако имаше дори малък шанс, щях да го направя. Ако знаехме какво се е опитвал да каже на сестра си Хуго Хирцфелд. Ако знаехме усъвършенствания му код. — Отново поклати глава.
Грей хвана брадичката й с два пръста. Тя се опита да се дръпне, ядосана. Но той я държеше здраво.
— Знам какво е скрил Хуго в книгите — каза Грей.
Тя го погледна смръщено… и видя в очите му истината.
— Знам отговора — увери я той.
16.
Загадката на руните
— Не е код — каза Грей. — Никога не е било код.
Коленичи на пода с маркер в ръка. Огради руните, които беше изписал там, когато се опитваше да умилостиви Болдрик Вааленберг.
Всички се бяха събрали около него, но Грей говореше на Лиза Къмингс. Не знаеше какво означава отговорът, до който беше стигнал, но беше сигурен, че този отговор е ключалката, а тази жена, която знаеше за устройството повече от всеки друг в тази стая, може би държеше ключа. Трябваше да направят това заедно.
— Пак руни — промълви Лиза.
Грей я погледна въпросително.
Тя кимна към пода.
— Неотдавна видях друга поредица руни, различна от тази, изписана с кръв. Schwarze Sonne.
— Черно слънце — преведе Грей.
— Така се е казвал непалският проект на Анна.
Грей се замисли за значението на всичко това. Спомни си за символа на Черното слънце, който примигваше на скрийнсейвъра в ембрионалната лаборатория. След войната тайното общество на Химлер явно се бе разцепило. Групата на Анна бе тръгнала на север. Тази на Болдрик — в обратната посока, на юг. Двете групи се бяха отдалечавали все повече, докато съюзниците не се бяха превърнали в съперници.
Лиза посочи руните на пода и го извади от размишленията му.
— Руните, които разшифровах, бяха просто заменяне на букви със символи. И тук ли е същото?
Грей поклати глава.
— Болдрик е тръгнал от същото предположение. Точно затова не успяваше да ги разшифрова. Но Хуго не би заровил тайната си толкова плитко.
— Щом не е код — каза Монк, — какво е?
— Пъзел. Мозайка, ако щете — отговори Грей. — Главоблъсканица.
— Какво?
— Спомняш ли си разговора с бащата на Райън?
Монк кимна.
Грей се върна мислено към срещата с Йохан Хирцфелд, човек, осакатен от тежко белодробно заболяване, изгубен в миналото, притиснат от сянката на замъка Вевелсбург и малката мръсна нацистка тайна на семейството си.
— Той ни разказа колко любознателен бил Хуго. Вечно изравял разни странни неща, изучавал исторически загадки.
— И точно това го отвело при нацистите — каза Фиона.
— А през свободното си време използвал всяка минута да тренира мозъка си.
Сякаш отново чу думите на Йохан: „Различни методи за усилване на паметта, главоблъсканици.“
Грей посочи редичката руни.
— Това тук е било просто поредното упражнение за ума. Само че не главоблъсканица… а мозайка, пъзел. Руните са били просто парченца от мозайка, форми, които да бъдат пренаредени и подредени, та редът да възкръсне от хаоса.
Беше подреждал наум мозайката през целия ден, въртял беше руните и ги беше комбинирал, докато не се получи една определена форма. Знаеше, че тя е отговорът. Особено като се имаха предвид угризенията, обзели Хуго накрая, съжалението, че се е съгласил да работи за нацистите. Какво означаваше обаче? Очите му се спряха на Лиза.
Нарисува шестте руни на пода, една след друга, пренареждаше ги в правилната последователност. Пъзелът бавно придобиваше форма. Накрая и последната руна легна на мястото си и довърши заклинанието.
Ред от хаоса.
Опрощение за колаборациониста.
Свято от богохулното.
С помощта на езическите руни Хуго беше заявил истинския си произход.
— Това е звезда — каза Монк.
Лиза вдигна очи.
— Не каква да е звезда… това е звездата на Давид.
Грей кимна.
Фиона зададе най-важния въпрос:
— Но какво означава?
Грей въздъхна.
— Не знам. Нямам представа какво общо има с Камбаната, с усъвършенстването й. Може да е било просто окончателното изявление на Хуго за това кой е и какъв е, тайно послание за семейството му.
Спомни си последните думи на Анна.
„Не съм нацистка.“
И руническият код на Хуго ли беше същото, но просто изразено по друг начин?
— Не — рязко възрази Лиза, с увереност, която отекна в просторното помещение. — Ако искаме да разрешим загадката, трябва да приемем, че това е отговорът.
Грей видя нещо да изпълва очите й, нещо, което не беше там допреди миг.
Надежда.
— Според Анна — продължи тя — Хуго влязъл в камерата на Камбаната сам, само с едно бебе. Без никакви специални инструменти или уреди. Само той и момченцето. И след като експериментът приключил,
