Пейнтър хвърли поглед натам… после пак погледна Грей. Устните му помръднаха, но думи не се чуха. Грей пристъпи по-близо, за да го чуе.
Пейнтър примижа в усилието си да му предаде някакво послание. Раздвижи отново устни. Думата беше неясна, почти не се чу. Грей с тревога се запита дали Камбаната не е увредила мозъка на шефа му.
— Бомба… — хрипливо повтори Пейнтър.
И Лиза го чу. Погледна в същата посока като Пейнтър. Към тялото на Болдрик Вааленберг. И изведнъж бутна Пейнтър към Монк.
— Дръж го.
Тръгна към разкривения труп на стареца. По някое време, незабелязан и неоплакан, Болдрик най-после беше издъхнал.
Грей тръгна след нея.
Лиза коленичи и вдигна единия ръкав на трупа. На китката му имаше голям часовник. Тя обърна циферблата нагоре. Секундна стрелка се движеше над дигитален брояч.
— Това вече сме го виждали — каза Лиза. — Сърдечен монитор, свързан към микропредавател. Броенето започва, след като сърцето спре.
И завъртя ръката на стареца така, че Грей да види брояча.
02:01
Пред погледа му отброяващата секундите стрелка прескочи още два пъти. И когато цифрата на брояча падна под 2:00, се чу познатото звънене.
— Имаме по-малко от две минути да се махнем оттук — каза Лиза.
— Всички вън! — викна Грей. — Монк, свържи се с Камиси! Кажи му да изведе всичките си хора колкото се може по-далече от имението.
Монк се подчини без излишни въпроси.
— Имаме хеликоптер на покрива — каза Лиза.
След секунди всички вече тичаха. Грей влачеше Пейнтър. Моси помагаше на Брукс. Лиза, Фиона и Марша ги следваха.
— Къде е Гюнтер? — попита Фиона.
— Изнесе сестра си — каза Брукс. — Искаше да остане сам с нея.
Нямаше време да го търсят. Грей посочи към асансьора. Групата на Монк беше застопорила отворените му врати с един стол, така че никой друг да не го използва след тях. Моси измъкна стола с една ръка и го захвърли настрани.
Набутаха се в кабината.
Лиза натисна най-горното копче. Асансьорът бавно започна да се изкачва към шестия етаж.
— Свързах се с нашия човек горе — каза Монк. — Не може да лети, но поне едно копче може да натисне. Обясних му как да включи двигателите.
— Бомбата — каза Грей и се обърна към Лиза. — Какво да очакваме?
— Ако е същата като онази в Хималаите, значи ще е ужасно. Създали са квантова бомба на базата на онзи материал, Зерум 525.
Грей си помисли за огромните количества Зерум 525, които се съхраняваха на най-долното подземно ниво.
Лошо…
Асансьорът се изкачваше. Подминаха приземния етаж, който тънеше в тишина. После продължиха нагоре.
Пейнтър се размърда. Все още му беше трудно да стои сам на краката си, но погледна Грей и прошепна дрезгаво:
— Следващия път… сам си ходи в Непал.
Грей се ухили. Ето това вече беше старият Пейнтър, ура!
Но за колко време?
Асансьорът стигна до шестия етаж и вратите се отвориха.
— Една минута — каза Марша. Беше запазила достатъчно присъствие на духа, за да засече и следи времето.
Хукнаха към покрива. Хеликоптерът ги чакаше, перките му се въртяха. Затичаха се към него, здравите крепяха болните и ранените. Грей натика Пейнтър в ръцете на Монк и викна:
— Качвайте се! Бързо!
Изтича от другата страна на металната птица и се метна на пилотското място.
— Петнайсет секунди! — извика Марша.
Грей превключи на по-висока предавка. Перките запищяха. Той дръпна главния лост и плъзгачите се отделиха от покрива. Адски щастлив беше, че се маха оттук. Хеликоптерът се издигна. На какво разстояние трябваше да се отдалечат, за да не ги засегне експлозията?
Вече набираха височина. Грей изви леко машината, за да огледа терена около къщата. Джипове и мотоциклети се разбягваха във всички посоки.
Марша започна да брои:
— Пет, четири…
Изглежда, беше сбъркала с малко в засичането на времето.
Под тях внезапно изригна ослепителна светлина, сякаш изгря второ слънце. Но най-ужасна беше пълната, абсолютна тишина. Заслепен, Грей се мъчеше да задържи хеликоптера във въздуха. Но самият въздух сякаш беше изчезнал. Усети как хеликоптерът полита надолу.
А после светлината се оттече наоколо им със силен пукот, като отдръпваща се приливна вълна.
Роторите отново захапаха въздух и за един дълъг миг хеликоптерът се люшна на място, сякаш не можеше да реши дали да се издигне, или да продължи да пада.
Грей успя да го стабилизира и го изви във вираж настрани, изплашен до мозъка на костите си. Погледна през рамо към къщата. На мястото й се беше отворил гигантски кратер с огладени стени, издълбан с швейцарска прецизност в скалите и почвата. Сякаш някой титан от античните легенди беше загребал топка сладолед и бе повлякъл и къщата, и по-голямата част от парка около нея.
Всичко беше изчезнало. Без отломки. Само празнота.
Срязани като с нож потоци и езерца се изливаха през ръба на кратера.
По-далеч от ръба возилата набиваха спирачки и десетки хора слизаха да видят какво става. Армията на Камиси. Изтеглили се бяха навреме. Зулуският народ се сбираше по бреговете на кратера — влизаше във владение на отдавна отнетото му.
Грей прелетя над тях и изви машината в кръг около кратера. Спомни си липсващия барабан със Зерум 525, онзи, предназначен за Щатите. Включи радиостанцията и започна да въвежда дългата поредица секретни кодове, които щяха да му осигурят връзка с командването на Сигма.
Изненада се, че не чу гласа на Логан. От другата страна на линията беше Шон Макнайт, бившият директор на Сигма. Кръвта на Грей се смрази. Какво правеше там Макнайт? Нещо не беше наред. Макнайт го уведоми сбито за ситуацията. Новините бяха потресаващи.
Накрая Грей прекъсна връзката. Беше пребледнял.
— Какво има? — попита разтревожено Монк.
Грей се обърна и го погледна в очите. Не можеше иначе.
— Монк… Кат…
Бяха минали три дни. Три много дълги дни, докато уредят нещата в Южна Африка.
Накрая кацнаха на международно летище „Дълес“ след директен полет от Йоханесбург. Монк ги заряза
