още на терминала — махна на едно такси и отпраши с него. А после таксито попадна в задръстване близо до парка. Монк едва се сдържаше да не отвори вратата и да хукне пеша, но накрая платното все пак се отпуши и потеглиха.
Монк се наведе напред.
— Петдесет долара, ако ме закараш за по-малко от пет минути.
Ускорението го залепи за седалката. Така вече по̀ биваше.
След две минути тухленият болничен комплекс се появи отпред. Профучаха покрай табелата с надпис „Университетска болница Джорджтаун“. Гумите изсвириха на паркинга и таксито едва не забърса една линейка.
Монк хвърли на шофьора шепа банкноти и изскочи от колата.
Промуши се през автоматичната врата, преди да се е отворила и наполовина. Хукна по коридора, слаломираше между пациенти и персонал. Знаеше коя стая в интензивното му трябва.
Изтича покрай стаята на сестрите, глух за виковете отвътре.
„Да бе, не се влизало!“
Взе завоя в движение и видя леглото. Инерцията го повлече, той падна на колене и последните метри се попързаля.
Кат го гледаше ококорена — тъкмо поднасяше към устата си лъжица с някакво гадно зелено желе.
— Монк…
— Дойдох възможно най-скоро — изломоти задъхано той.
— Но нали говорихме по сателитния телефон преди няма и два часа.
— То си беше по телефона.
Надигна се и я целуна в устата. Лявото й рамо и целият й торс бяха превързани, скрити наполовина под синята болнична пижама. Три огнестрелни рани, голяма кръвозагуба, прострелян бял дроб, натрошена ключица и спукан далак.
Но беше жива.
И беше извадила невероятен късмет. Погребението на Логан Грегъри беше насрочено за след три дни.
Двамата бяха спасили Вашингтон от терористична атака — бяха елиминирали човека на Вааленберг, преди да е привел плана в действие. Церемониалната Камбана сега се намираше дълбоко в подземните изследователски лаборатории на Сигма. Доставката Зерум 525, предназначен за Камбаната, беше открита в един склад в Ню Джърси. Но докато американските разузнавателни агенции проследят въпросната доставка през лабиринта от корпорации, дъщерни фирми и фирми-фантоми на клана Вааленберг, последната мостра от зерума беше изгубила свойствата си след дългия престой при неподходяща температура и се беше превърнала в инертно вещество. А без източник на гориво тази Камбана, а и другите, иззети от посолства и консулства по целия свят, никога вече нямаше да зазвънят.
Толкова по-добре.
Ако питаха Монк, старомодната еволюция си беше за предпочитане.
Ръката му се плъзна към корема й. Страх го беше да попита.
Не се и наложи. Кат покри ръката му със своята.
— Бебето е добре. Докторите казват, че едва ли ще настъпят усложнения.
Монк отново се срина на колене и положи глава на корема й. Прималя му от облекчение. Затвори очи. Плъзна ръка около кръста й, лекичко, заради раните й, и се притисна до нея.
— Слава Богу.
Кат докосна бузата му с пръсти.
Все така на колене, Монк бръкна в джоба си и извади черната кадифена кутийка. Вдигна я, без да отваря очи. Наум мълвеше молитви.
— Омъжи се за мен.
— Добре.
Монк отвори очи и я зяпна.
— Какво?!
— Казах: добре.
Монк вдигна глава.
— Сигурна ли си?
— Да ме разубедиш ли се опитваш?
— Ами, в момента си на успокоителни. Може би да те попитам по-късно…
— Я просто ми дай пръстена. — Кат взе кутийката и я отвори. Гледа я мълчаливо няколко секунди. — Празна е.
Монк грабна кутийката и погледна вътре. Пръстена го нямаше.
Поклати глава и изръмжа:
— Ах тая Фиона!
Пейнтър лежеше по гръб в друго крило на болницата. Масата се изтегли от обгръщащия я като гигантски геврек компютърен томограф. Сканирането беше продължило повече от час. Пейнтър едва не беше заспал след напрегнатите дни и кошмарните нощи напоследък.
Една сестра отвори вратата и влезе.
Лиза влезе след нея.
Пейнтър седна. В стаята беше доста хладно. Но пък и той беше облечен само с тънкия като хартия болничен халат, който приличаше повече на възголям лигавник до коленете. Опита се да заседне краищата му, за да запази приличие поне донякъде, но накрая се призна за победен.
Лиза седна до него и кимна към отделената със стъклена стена кабина с мониторите. Там група специалисти от болницата „Джонс Хопкинс“ и Сигма обсъждаха разгорещено здравословното състояние на Пейнтър.
— Всичко изглежда наред — каза Лиза. — Калцификацията на вътрешните органи почти е преодоляна. Лабораторните ти резултати се връщат към нормалните стойности. Възможно е да ти остане лека увреда на аортната клапа, но може дори и това да ти се размине. Възстановяването ти е забележително… да не кажа чудотворно.
— Спокойно можеш да го кажеш — увери я Пейнтър. — Ами това?
Прокара пръсти през белия кичур над едното си ухо.
Лиза посегна и прокара пръсти след неговите.
— На мен ми харесва. Важното е, че ще се оправиш.
И той й повярва. За пръв път дълбоко в себе си повярва, че ще се оправи. Въздъхна с неимоверно облекчение. Прескочил беше трапа. Животът все още беше пред него.
Хвана ръката на Лиза, целуна леко дланта й, после сведе ръката й, без да я пуска.
Лиза се изчерви и хвърли поглед към стъклото на кабината, но не издърпа ръката си от неговата дори когато се обърна към сестрата с няколко въпроса от техническо естество.
Пейнтър бавно плъзна поглед по нея. Беше отишъл в Непал заради тревогата, вдигната от Анг Гелу, но воден и от някаква вътрешна необходимост да се вгледа в себе си сред спокойствието и тишината на високопланинския манастир. Очаквал беше да прекара известно време сред миризма на благовония, медитации, напеви и молитви, а вместо това се беше озовал в центъра на истински ад, който едва не му беше струвал живота.
Пръстите му се стегнаха около ръката й.
Беше намерил нея.
И макар че само за няколко дни двамата бяха преминали заедно през какво ли не, всъщност почти не се познаваха. Коя и каква беше тя, наистина? Какво обичаше най-много да яде, какво я караше да се залива от смях, добре ли танцуваше, какво би прошепнала в ухото му за лека нощ?
Само едно нещо Пейнтър знаеше със сигурност, както си седеше в смешния болничен халат до нея, разголен чак до ДНК-то си.
