Искаше да разбере всичко това на практика.
Два дни по-късно пушечен залп раздра синьото небе над зелените полегати хълмове на Национален гробищен парк „Арлингтън“. Денят беше твърде хубав за погребение.
Тъжната церемония беше към края си и Грей се дръпна встрани. В далечината, извисил снага над групата облечени в черно опечалени, се издигаше мемориалът на Незнайния воин, осемдесет тона мрамор, изтръгнат от земята на Колорадо в чест на безименните мъртви, отдали живота си в служба на родината.
Сега и Логан Грегъри беше един от тях. Поредният незнаен воин. Малцина щяха да узнаят за проявения от него героизъм, за пролятата в защитата на всички кръв.
Но имаше и такива, които знаеха.
Грей гледаше как вицепрезидентът връчва сгънатия на триъгълник национален флаг на майката на Логан, цялата в черно, подкрепяна от съпруга си. Логан нямаше жена и деца. Сигма беше целият му живот… и смъртта му.
Сред последни съболезнования и сбогувания опечалените бавно започнаха да се пръскат към черните лимузини.
Грей кимна на Пейнтър. Шефът му си помагаше с бастун — бе все още омаломощен от тежкото заболяване, но ставаше по-силен с всеки ден. Доктор Лиза Къмингс го беше хванала под ръка, не за да го крепи, а просто за да е по-близо до него.
Монк тръгна след тях към чакащата колона лимузини.
Кат още беше в болницата. Погребението и без това щеше да е твърде мъчително за нея.
Стигнаха до колите и Грей пристъпи към Пейнтър. Имаше няколко недоуточнени въпроса, за които да поговорят.
Лиза целуна директора по бузата.
— Ще се видим там — каза и остана да изчака Монк. Двамата щяха да стигнат с друг автомобил до дома на Грегъри, където най-близките щяха да се съберат за помен.
Грей с изненада беше разбрал, че родителите на Логан живеят в Такома Парк, само на няколко пресечки от собствените му родители. Това само показваше колко малко е знаел за колегата си.
Пейнтър се приближи с накуцване до един голям черен линкълн и отвори вратата. Двамата се качиха отзад. Шофьорът вдигна преградата към купето и потегли.
— Грей, прочетох доклада ти — каза Пейнтър. — Интерпретацията ти е интересна. Имаш разрешението ми да довършиш проучването. Но това ще значи ново пътуване до Европа.
— И без това имам да уреждам там лични въпроси. Исках да те помоля за няколко допълнителни дни.
Пейнтър повдигна иронично вежда.
— Не знам дали светът е готов за още една от твоите работни отпуски.
Грей неохотно се съгласи, че шефът му може и да е прав.
Пейнтър се размърда — явно още го наболяваше тук-там.
— А какво ще кажеш за сведенията от доктор Марша Феърфилд? Мислиш ли… вярваш ли, че потомството на Вааленберг… — Пейнтър поклати глава.
Грей също беше чел доклада. Помнеше как се бяха промъкнали с Марша в ембрионалната лаборатория дълбоко под имението Вааленберг. Тогава доктор Феърфилд беше подхвърлила, че колкото по-ценно е едно съкровище, толкова по-дълбоко е заровено. Същото можеше да се каже за тайните, особено за онези, пазени от Вааленбергови. Като експериментите им с химери — смесването на човешки и животински стволови клетки.
Но дори и това не беше най-лошото.
— Проверихме служебните медицински архиви от началото на петдесетте — каза Грей. — Информацията се потвърди. Болдрик Вааленберг наистина е бил стерилен.
Пейнтър поклати глава.
— Нищо чудно, че беше откачил на тема развъждане и генетика, само и само да подчини природата на собствената си воля. Бил е последният от рода си. Но тези, новите му деца… онези, които е използвал за експериментите си? Вярно ли е?
Грей вдигна рамене.
— Болдрик е бил тясно свързан с нацистката програма Lebensborn. Програмата за развъждане на арийчета. Както и с други евгенични проекти и ранни опити за съхраняване на яйцеклетки и сперма. Изглежда в края на войната не само проектът за Зерум 525 е попаднал в неговите ръце. Имало е още един, чийто материал се е съхранявал замразен в епруветки. И след като го размразили, Болдрик използвал мострите, за да осемени младата си съпруга.
— Сигурен ли си?
Грей кимна. Още в подземната лаборатория доктор Феърфилд беше открила в компютъра истинското фамилно дърво на новия и подобрен клан Вааленберг. Видяла беше чие име е записано до това на съпругата на Болдрик. Името на Хайнрих Химлер, създателя на Черния орден. Химлер може и да се беше самоубил след войната, но бе имал план да се увековечи, да стане баща на нова арийска раса от свръхчовеци, да положи началото на нова династия германски крале, пръкнала се от мръсното му семе.
— И с края на клана Вааленберг — каза Грей — се изтри и последната сянка от онова чудовище.
— Да се надяваме, че е така.
Грей кимна.
— Поддържам редовен контакт с Камиси и той ни държи в течение за разчистването на имението. Досега са заловили няколко от пазачите. Опасява се да не би част от животните да са избягали в джунглата извън границите на имението, но по-вероятно е всички да са умрели при експлозията. Все пак продължават да търсят.
Бяха назначили Камиси за временно изпълняващ длъжността главен надзирател на ловния резерват Хлухлуве-Умфолози. Южноафриканското правителство му беше дало и извънредни пълномощия за поддържане на реда в сътрудничество със старейшина Моси Д’Гана. Пола Кейн и Марша Феърфилд също помагаха според силите си, най-вече в контактите с международните разузнавателни служби, които след размириците и мощната експлозия бяха насочили вниманието си към резервата.
Двете жени се бяха върнали в къщата си, приютили бяха и Фиона. Дори й бяха помогнали да се включи в програма за ранен прием в Оксфорд.
Грей гледаше разсеяно през прозореца на автомобила. Надяваше се онези в Оксфорд да са заключили всичко ценно зад девет ключалки. Подозираше, че дребната престъпност в района на университета в скоро време ще отбележи внезапен и значителен растеж.
Мислите за Фиона го подсетиха за Райън. След трагичната смърт на баща си Райън беше обявил семейното имение за продан, решен най-сетне да избяга от тежката сянка на замъка Вевелсбург.
И толкова по-добре.
— А с Монк и Кат какво става? — прекъсна мислите му Пейнтър. Гласът му звучеше по-бодро: бе се отърсил временно и донякъде от скръбта по загиналия приятел. — Чух, че вчера са се сгодили.
Грей се усмихна за пръв път този ден.
— Вярно е.
— Господ да ни е на помощ.
И отново Грей трябваше да се съгласи с шефа си. Щастието на приятелите им сгряваше и тях. Въпреки смъртта и трагедиите животът продължаваше.
Обсъдиха още няколко по-незначителни подробности, а после линкълнът пое по обточените с дървета улици на Такома Парк и спря пред малка къща във викториански стил.
Пейнтър слезе пръв.
Лиза вече го чакаше.
Пейнтър се обърна и попита Грей:
— Нещо друго?
