— Не, сър.
— Дръж ме в течение за разследването си в Европа. А за допълнителните дни — имаш ги.
— Благодаря, сър.
Пейнтър се обърна към Лиза и тя побърза да го хване под ръка. Двамата тръгнаха заедно към къщата.
Докато Грей слизаше от колата, Монк се приближи до него и кимна към шефа и Лиза.
— Искаш ли да се обзаложим?
Грей ги гледаше как се качват по стъпалата към верандата. От няколко дни бяха направо неразделни. След смъртта на Анна и изчезването на Гюнтер Лиза беше единственият жив източник на информация за функционирането на Камбаната. По тази причина прекарваше дълги часове в Сигма — отговаряше на безброй въпроси. Ала Грей подозираше, че Пейнтър и Лиза донякъде се възползват от ситуацията, за да прекарват повече време заедно.
Камбаната беше излекувала шефа му, но май беше направила и нещо повече.
Грей погледна хванатите им ръце. Замисли се върху въпроса на Монк. „Искаш ли да се обзаложим?“ На този етап още му се струваше рано. Ако животът и съзнанието бяха квантови феномени, може би същото важеше и за любовта.
Да обичаш или да не обичаш.
Да си вълна или да си частица.
Пейнтър и Лиза може би все още бяха и двете, бяха застинал в равновесно положение потенциал, който само времето щеше да тласне в едната или другата посока.
— Не знам — измърмори Грей на въпроса на Монк.
Тръгна към къщата, замислен за собственото си бъдеще.
Като всички останали, и той трябваше да измери собствената си реалност.
Епилог
Закъсняваше.
Слънцето се спускаше към хоризонта. Грей бързаше по зеленикавия мост от ковано желязо. Бароковата конструкция прехвърляше река Одра, ширнала се плоска и зелена, излъскана като огледало от лъчите на залязващото слънце.
Грей си погледна часовника. Рейчъл трябваше да кацне всеки момент. Уредили си бяха среща в кафенето срещу неговия хотел в старата част на града. Но преди това Грей трябваше да проследи една последна нишка, да проведе един последен разговор.
Два черни лебеда браздяха водите под моста. Няколко чайки се виеха в небето и отраженията им изписваха паралелни кръгове по водната повърхност. Миришеше на море и на люляците, които растяха по бреговете на реката. Започнал беше това пътуване при един мост в Копенхаген и ето че го приключваше на друг, в Полша.
Вдигна поглед към древния град от черни куполи, медни покриви и часовникови кули. Преди десетилетия Вроцлав се бе наричал Бреслау, укрепен град близо до границата между Германия и Полша. Големи части от града били изравнени със земята в края на Втората световна война, когато вермахтът отстъпвал пред Червената армия.
Идването на Грей тук беше свързано тъкмо с този период от историята на града.
Напред се издигаше Катедралният остров. Двете готически кули-близнаци на катедралата „Йоан Кръстител“, дала името на острова, грееха огнени в залеза. Но не в катедралата отиваше Грей. Десетки други по-малки църкви се бяха приютили на острова. Грей търсеше една от тях — само на крачки от моста.
Тръгна по каменните павета на улицата.
Църквата „Св.св. Петър и Павел“ клечеше скромно вляво от улицата, толкова невзрачна, че сякаш се криеше от поглед; задната й стена опираше в тухлената речна дига. Грей зърна малка врата, която свързваше каменистия бряг със задната стена на църковната ректория — жилищните помещения в двора на църквата.
Беше ли си играло тук едно особено дете?
Съвършено дете.
От наскоро разсекретени руски архиви Грей беше научил, че осиротялото момче е било отгледано в сиропиталището към църквата „Св.св. Петър и Павел“. В края на войната изоставени деца имало много, но Грей беше стеснил възможностите — бе пресял всички по възраст, пол и цвят на косата.
Последният от тези критерии — руса до бяло коса — се беше оказал решаващ.
Беше намерил и документи за претърсването на града, извършено от Червената армия, която беше опоскала околните планини за подземни оръжейни лаборатории на нацистите и беше намерила мината Венцеслас. За една бройка бяха изпуснали обергрупенфюрер Якоб Споренберг, дядото на Анна и Гюнтер, докато евакуирал Камбаната. Анна беше казала на Лиза, че именно в този град и в тази река Тола, дъщерята на Хуго, удавила бебето.
Но беше ли го удавила наистина?
Именно заради тази възможност Грей и още неколцина експерти от Сигма се бяха ровили в прашните архиви по следите на отдавна изстинала диря, сглобена от догадки и непотвърдена информация. А после беше дошло откритието… дневникът на един свещеник, същия, който ръководел тукашното сиропиталище и който разказваше в дневника си за невръстно момченце, което намерил измръзнало до мъртвата му майка. Майката била погребана в близкото гробище без име на надгробната плоча.
Но сиракът бе оцелял, бе израснал тук и бе постъпил в семинарията под наставничеството на същия свещеник, който го спасил. И бе приел името отец Пьотър.
Грей тръгна към ректорията. Беше се обадил предварително да уговори интервюто с шейсетгодишния свещеник: представи се за репортер, който пише книга за осиротелите по време на войната деца. Хвана желязната халка и потропа по неугледната дъсчена врата.
Откъм църквата се чуваше пеене — явно имаше служба.
Вратата се отвори.
Грей веднага позна човека, който го посрещна, позна гладкото старо лице и гъстата бяла коса с път по средата. Беше го виждал на стари снимки. Отец Пьотър беше облечен небрежно — дънки, черна риза и бялата якичка на професията си. Носеше и лека, закопчана до средата жилетка.
Говореше английски със силен акцент.
— Вие сте Нейтън Сойър, нали?
Грей не беше, разбира се, но кимна и изведнъж се почувства неудобно заради изречената пред свещеник лъжа. Но тази невинна измама беше необходима, колкото заради него, толкова и заради стария свещеник.
Изкашля се.
— Благодаря ви, че се съгласихте да поговорим.
— Няма проблем. Влезте. Добре сте дошли.
Отец Пьотър поведе Грей през коридора на ректорията към малка стая с напалена печка на въглища в единия ъгъл. Отгоре й къкреше чайник. Отецът покани Грей да седне. Грей благодари за поканата и извади бележник, в който си беше нахвърлил няколко въпроса.
Пьотър наля чай и се настани в старо кресло с износена тапицерия, отдавна приело формата на тялото му. На масичка до креслото имаше лампион, библия и няколко опърпани детективски романа.
— Дошли сте да питате за отец Варик — каза домакинът с мека добродушна усмивка. — Той беше голям
