съвършен квантово измерващ инструмент. В полето на Камбаната чистият квантов потенциал на момченцето е бил измерен, повлиян е бил от съсредоточената воля и мисъл на Хуго и в резултат всички променливи са били тласнати към съвършените им места. Генетичният зар се е спрял на съвършената шестица.
Лиза се обърна.
— Значи бихме могли да направим същото, за да отстраним квантовите увреди на Пейнтър. Да го спасим, преди да е станало късно.
В този момент се обади Марша, която продължаваше да следи състоянието на Пейнтър.
— По-добре побързайте.
Монк и Грей пренесоха Пейнтър на импровизирана от брезент носилка в ударната камера.
— Сложете го близо до Камбаната — каза Лиза.
Докато те го наместваха, тя даде на другите последните си инструкции. Двете черупки на Камбаната вече се въртяха в противоположни посоки. Лиза си спомни как го беше нарекъл Гюнтер. Гигантски миксер. Нелошо определение. От външната керамична черупка се излъчваше слабо сияние.
Лиза коленичи до Пейнтър и провери жизнените му показатели — малкото, които бяха налице.
— Мога да остана с вас — каза Грей над рамото й.
— Не. Подозирам, че наличието на повече от един квантов компютър се отразява на резултатите.
— Много баби — хилаво дете — съгласи се Монк.
— Тогава нека аз остана с него — каза Грей.
Лиза поклати глава.
— Ще имаме само един опит. Ако наистина са необходими воля и мисъл, за да бъде изцелен Пейнтър, по-добре ще е умът, насочващ мисълта, да е на обучен лекар.
Грей въздъхна. Не беше убеден в правотата на аргументите й.
— Ти си свърши работата, Грей. Даде ни отговора. Даде ни надежда. — Тя вдигна поглед към него. — Нека сега аз свърша своята.
Той кимна и се дръпна встрани.
Монк се наведе към нея.
— Само внимавай какво си пожелаваш. — Думите му бяха натежали от множество значения. Явно не беше придворният шут, за който държеше да се представя. Млясна я по бузата.
После двамата мъже излязоха от камерата.
Марша извика откъм контролното табло:
— Импулс след една минута.
— Вдигнете ударния щит — каза Лиза. Гласът й беше съвсем спокоен.
Механизмът затрополи под краката й и Лиза се наведе над Пейнтър. Кожата му имаше синкав оттенък… но може да беше от сиянието на Камбаната. Но така или иначе, от смъртта го деляха минути. Устните му бяха напукани, дишането — плитко, пулсът му трудно би могъл да се нарече пулс. А косата му… В корените беше станала снежнобяла. Влошаваше се с главоломна скорост.
Ударният щит се издигаше, изолираше ги от останалите. Гласовете им, и без това приглушени, затихнаха още повече, накрая изчезнаха напълно — щитът се вклини в тавана.
Сама, далеч от чужди погледи, Лиза се наведе над Пейнтър и сложи чело на гърдите му. Не беше нужно да фокусира волята си чрез специална медитация. Казваха, че когато е притиснат до стената, и най- заклетият атеист намира вярата. Нейният случай напълно потвърждаваше това. Само дето не знаеше на кой бог да се помоли за подкрепа.
Спомни си казаното от Анна за еволюцията и интелигентния дизайн. Анна беше убедена, че именно квантовото измерване тласка потенциала в определена посока и го превръща в реалност. Аминокиселините се съчетали в първия репликиращ се протеин, защото животът бил по-доброто квантово измерващо устройство. А съзнанието, като едно още по-добро квантово измерващо устройство от живота сам по себе си, се развило по същата причина. Още една брънка в еволюционната верига. Лиза си го представи.
АМИНОКИСЕЛИНИ >> ПЪРВИЯТ ПРОТЕИН >> ПЪРВИЯТ ЖИВОТ >> СЪЗНАНИЕТО >> ???
Спомни си и друго от странните твърдения на Анна, когато й беше поставила въпроса за ролята на Бог във всичко това. На пръв поглед квантовата еволюция отричаше участието на Бог във внезапните полезни мутации, но Анна беше сложила точка на разговора с думите „ти гледаш на това от грешен ъгъл, по грешен начин“. Тогава Лиза беше отдала неясния й аргумент на изтощението. Но може би Анна бе размишлявала по същия въпрос. Какво лежеше в края на еволюцията? Просто поредното квантово измерващо устройство, съвършено и неподатливо на вредни влияния?
И ако е така, то Бог ли беше?
Не знаеше отговора на този въпрос. Знаеше само, че иска Пейнтър да живее. Може и да беше скрила от другите точно колко дълбоки са чувствата й към него — може да го беше крила дори от себе си, — но повече не можеше да го крие.
Отвори сърцето си и разкри уязвимостта си.
Камбаната жужеше, сиянието й набъбваше и Лиза погледна истината в очите.
Може би точно това бе липсвало в живота й досега, може би затова мъжете й доскучаваха толкова бързо, може бе затова бягаше. За да не види никой онова, което толкова лесно можеше да бъде наранено. Криеше ранимостта си зад броня от професионализъм и небрежни флиртове. Криеше сърцето си. Нищо чудно, че беше сама на един планински връх, когато Пейнтър връхлетя в живота й.
Но вече не.
Вдигна глава, наведе се и целуна Пейнтър по устните, изля от себе си онова, което цял живот се бе опитвала да скрие.
Затвори очи, отброяваше наум последните секунди. Отвори сърцето си и си пожела бъдеще за този мъж, пожела му здраве, сила и душевно спокойствие, но най-вече — пожела си повече време с него.
Какво всъщност правеше Камбаната? Отваряше квантова връзка към онзи велик квантовоизмерващ инструмент в края на еволюционната верига, отваряше лична връзка с великия дизайнер?
Лиза знаеше какво трябва да направи. Освободи се от учения в себе си, освободи се от самата себе си. Целта й беше отвъд съзнанието, отвъд молитвата.
Беше чисто и просто вяра.
И в чистотата на този миг в Камбаната се ливна ослепително сияние, което ги съедини и превърна реалността в потенциал.
Грей дръпна лостчето и щитът започна да се спуска. Всички бяха затаили дъх. Какво щяха да видят вътре? Двигателите громоляха.
Монк му хвърли тревожен поглед.
В тишината се чу тих звън.
Ударната камера бавно се появи пред погледите им. Камбаната, тиха и тъмна, клечеше инертна в центъра… после се появи Лиза, наведена над Пейнтър, с гръб към тях.
Никой не каза нищо.
Лиза бавно се обърна, надигна се. Сълзите, задържали се за кратко по миглите й, се стичаха свободно. Изправи се и вдигна и Пейнтър.
Той не изглеждаше по-добре отпреди. Блед, слаб, безсилен. Но вдигна главата си сам и погледна Грей.
Очите му гледаха ясно.
Вълна от облекчение заля Грей.
А после тихият звън се чу отново.
