Беше получил работата си благодарение на зулуския си произход и образованието си, вярно, но дори и след края на апартейда си имаше ограничения. Старите навици умираха трудно — и за белите, и за черните. Дори неговото назначение беше малко чудо. Едно от тъжните наследства на апартейда беше, че цяло поколение племенни деца бяха израснали почти без образование, жертва на годините сегрегация, преследвания и бунтове. Цяло едно изгубено поколение. Така че той правеше онова, което му беше по силите — отваряше вратите, които можеше да отвори, и ги държеше отворени за онези, които щяха да дойдат след него.
И щеше да играе ролята на Дебеланкото, ако това беше цената.
А междувременно…
— Там! — извика доктор Феърфилд и рязко върна Камиси към реалността на неравния терен пред колата. — Завий наляво към онзи баобаб в подножието на хълма.
Камиси видя праисторическото гигантско дърво. Големи бели цветове висяха скръбно по краищата на клоните му. Вляво от дървото теренът се спускаше рязко към падина с формата на купа. Малък вир отразяваше слънчевите лъчи в ниското.
Водоем.
Извори като този се срещаха навсякъде из парка, някои естествени, други — дело на човешка ръка. Около тях можеше да се види представителна извадка на животинското царство в най-концентриран вид… но бяха и най-опасни за пътника.
Камиси наби спирачки до баобаба.
— Оттук ще трябва да продължим пеша.
Доктор Феърфилд кимна. И двамата посегнаха към пушките. Макар да бяха природозащитници по убеждение, и двамата познаваха добре опасностите на африканския пущинак.
Камиси слезе от джипа и преметна през рамо двуцевката си „Нитро Холанд&Холанд Роял 456“. С нея можеше да спре и нападащ слон. В гъстите храсталаци я предпочиташе пред всяко друго оръжие.
Тръгнаха надолу по обраслия с остра трева и бодливи храсти склон. Короните на дърветата ги пазеха от слънцето, но потулваха земята в плътни сенки. Камиси стъпваше предпазливо, озадачен от тежката тишина. Никакви птичи песни. Нито маймунски крясъци. Само жужене и бръм на насекоми. От тази тишина направо настръхваше.
Феърфилд вървеше до него и следеше показанията на преносимия си GPS търсач.
Вдигна ръка и посочи.
Камиси тръгна натам, заобикаляше размътения вир. Наджапа сред високи тръстики и за награда го блъсна смрад на разложено месо. Скоро откри източника й в един гъстак, потънал в дебела сянка.
Приживе черният женски носорог сигурно бе тежал тон и двеста. Истинско чудовище.
— Мили Боже — възкликна доктор Феърфилд през кърпичката, която притискаше до носа си. — Роберто я видял от хеликоптера, обаче…
— На земята винаги е по-лошо — каза Камиси.
Приближи се до подутия труп. Тялото лежеше на лявата си страна. Мухи се вдигнаха на черен облак. Коремът бе разпорен. Червата се бяха изсипали наполовина под натиска на образувалите се газове. Изглеждаше невъзможно всичко това да се е събирало някога в коремната кухина на животното. Други вътрешни органи бяха пръснати в прахоляка наоколо. Кървави следи показваха къде в гъсталака са били завлечени някои подбрани вкуснотии.
Мухите пак накацаха върху трупа.
Камиси прескочи част от нагризания черен дроб. Десният заден крак беше отделен почти напълно от ставата. Що за челюсти бяха направили това…
Дори лъв в разцвета на силите си би се затруднил.
Камиси заобиколи към главата.
Едно от закърнелите уши на носорога беше отхапано, гърлото бе разкъсано жестоко. Безжизнени черни очи отвърнаха на погледа на Камиси, сякаш застинали в миг на ужас. Бърните бяха изтеглени назад, като в агония или смъртен страх. Но не това беше важно.
Камиси знаеше какво трябва да провери.
Над ноздрите се извиваше дълъг рог, масивен, съвършен.
— Определено не са бракониери — каза Камиси.
Всеки бракониер би взел рога. Именно заради рогата популацията на носорозите продължаваше бързо да намалява. Стрит рог от носорог се продаваше на азиатските пазари като средство за лечение на еректилна дисфункция, един вид хомеопатична виагра. Един-единствен рог носеше цяло състояние.
Камиси се изправи.
Доктор Феърфилд коленичи при другия край на тялото. Беше нахлузила гумени ръкавици, пушката й бе подпряна на трупа.
— Няма признаци да е родила.
— Значи няма осиротяло носорогче.
Биоложката заобиколи отново към корема на голямото животно. Наведе се, преспокойно повдигна парче разкъсана кожа и бръкна вътре.
Камиси се извърна.
— Досега мършоядите трябваше да са оглозгали трупа почти до кости — каза тя, докато работеше.
— Месото е много — измърмори той и отново обиколи туловището.
Тишината все така го притискаше и сякаш усилваше горещината. Хвърли поглед към докторката, но прегледът още не беше приключил.
— Според мен не това е причината. Тялото е тук от снощи, при това близо до място за водопой. Ако не друго, чакалите трябваше да са отмъкнали всичко от коремната кухина.
Камиси отново огледа трупа. Погледът му се спря на почти откъснатия заден крак, после на разкъсаното гърло. Нещо голямо беше повалило носорога. Нещо голямо и бързо.
Той настръхна.
Всъщност къде изобщо бяха чакалите, хиените и другите мършояди?
Преди да е измислил каквото и да било, доктор Феърфилд каза отсечено:
— Малкото го няма.
— Какво? — Той се обърна към нея. — Нали казахте, че не е родила.
Доктор Феърфилд се изправи, махна ръкавиците и взе пушката. После обиколи трупа, оглеждаше земята. Камиси забеляза, че следва кървавата пътека, където нещо е било извлечено от корема, за да бъде изядено на спокойствие.
О, Боже…
Тръгна след нея.
В края на гъсталака биоложката разбута с дулото на пушката няколко провиснали до земята клони. Зад тях видяха какво е било извлечено от корема на носорога…
Телцето беше разкъсано на парчета, сякаш няколко животни са си го оспорвали.
— Било е живо, когато са го разкъсали — каза доктор Феърфилд и посочи пръските кръв. — Бедничкото…
Камиси отстъпи назад и си спомни въпроса на биоложката отпреди малко. Защо други прехранващи се с мърша животни не бяха яли останките? Лешояди, чакали, хиени, дори лъвове. Доктор Феърфилд беше права. Толкова много месо никога не отиваше нахалост.
В това нямаше смисъл.
Освен ако…
Сърцето на Камиси заби тежко.
Освен ако хищникът още не беше тук.
Вдигна пушката. Потискащата тишина в сърцето на потъналия в сянка гъсталак отново писна в ушите му. Сякаш самата гора се беше уплашила от съществото, убило носорога.
Несъзнателно душеше въздуха, ослушваше се, напрягаше очи; стоеше абсолютно неподвижно. Сенките наоколо сякаш се сгъстиха още повече.
Като всяко дете, израсло в Южна Африка, Камиси добре познаваше суеверията, приказките за чудовища, които бродели из джунглите — ндалавото например, виещият човекоядец от угандийските гори;
