Камиси се завъртя и се надигна на колене, прониза го остра болка в глезена — изкълчен, може би дори счупен. Огледа трескаво гората, не видя нищо, но въпреки това вдигна пушката.
— Тръгвай! — изкрещя той. Беше оставил ключовете в колата. — Тръгвай!
Чу доктор Феърфилд да се изправя на крака сред хрущене на камъчета.
Откъм края на гората долетя още един писък, пресеклив и нечовешки.
Камиси се прицели слепешката и натисна спусъка. Трясъкът на пушката му разтърси падината. Доктор Феърфилд извика стреснато зад него. Камиси се надяваше трясъкът да е стреснал и създанието, което ги дебнеше от ниското.
— Тръгвай към джипа! — извика той. — Бързо! Не ме чакай!
Изправи се и прехвърли тежестта си върху здравия крак. Държеше пушката в готовност. Гората беше притихнала отново.
Чу, че доктор Феърфилд стига до билото.
— Камиси… — обади се тя.
— Качвай се в джипа!
Рискува да хвърли поглед през рамо.
Доктор Феърфилд тръгна по билото към джипа. Леко движение в клоните на баобаба над нея привлече погледа му. Няколко от провисналите бели цветове леко се поклащаха.
Вятър нямаше.
— Марша! — извика той. — Не…
Свиреп рев изригна зад него и погълна остатъка от предупреждението му.
Не…
Съществото скочи от дълбоките сенки на гигантското дърво, стрелна се като бледо петно. Стовари се върху биоложката и я скри от погледа на Камиси. Камиси чу смразяващия й писък, но той секна почти веднага.
И отново настана тишина.
Камиси се обърна към гората.
Смърт горе и смърт долу.
Имаше само един шанс.
Без да обръща внимание на болката в глезена, Камиси хукна.
Надолу по склона.
Просто се остави на гравитацията. Беше повече свободно падане, отколкото спринт. Стигна най-после дъното, насочи пушката към гората и стреля втори път.
Тряяяс!
Не се надяваше да изплаши убийците. Само да си откупи още малко живот. Затича отново, глезенът му гореше, сърцето му биеше в гърлото.
Забеляза, или може би просто усети движението на нещо голямо в гората. Една малко по-светла отсянка на сянката.
„Наполовина звяр, наполовина призрак…“
Макар да не го беше видял с очите си, Камиси знаеше истината.
Укуфа.
Смърт.
Не днес… молеше се да не е днес.
Втурна се през тръстиките…
… и се хвърли с главата надолу във вира.
Писъкът на Фиона се сля с изстрела на убиеца.
Грей се извъртя с надеждата да избегне смъртоносно нараняване. Докато се извръщаше, през бълващия дим прозорец на книжарницата излетя нещо голямо.
Изглежда, стрелецът беше засякъл същото движение миг преди Грей и това се беше оказало достатъчно да отклони прицела му.
Грей усети как куршумът го парва под лявата ръка.
Продължи завъртането си.
Голямата сянка, излетяла от прозореца, скочи върху контейнера за смет и се метна върху стрелеца.
— Бертал! — извика Фиона.
Проскубаният санбернар, подгизнал до кости, заби зъбите си в ръката на стрелеца, точно под лакътя. Внезапното и неочаквано нападение свари неизвестния неподготвен и той се срина в сенките зад контейнера. Пушката му изтрака на плочника.
Грей се хвърли към нея.
Кучето изквича. В следващия миг убиецът изскочи иззад контейнера, изрита Грей в рамото, събори го на плочите и го прескочи.
Грей се претърколи и вдигна пушката. Но убиецът беше пъргав като газела. С развян черен шлифер той прескочи каменната ограда и се скри зад нея. Грей чу бързите му стъпки да заглъхват в тясната уличка.
— Копеле…
Фиона дотича при него. Държеше пистолета на другия.
— Онзи… — Посочи зад себе си. — Мисля, че е мъртъв.
Грей преметна през рамо пушката и взе пистолета. Фиона не възрази, имаше си друга грижа.
— Бертал…
Кучето изпълзя иззад контейнера, едва влачеше крака, едната му страна беше обгоряла.
Грей погледна към горящата книжарница. Как беше оцеляло бедното създание? Спомни си къде го беше видял за последно — взривната вълна го беше запокитила в стената.
Фиона прегърна подгизналото куче.
Бертал явно беше паднал под някоя от пръскачките на противопожарната система.
Момичето вдигна муцуната на санбернара към лицето си.
— Добро куче.
И Грей беше на същото мнение. Задължен беше на Бертал.
— Обещавам ти всичкото кафе с мляко на света, приятел — тихо каза той.
Краката на Бертал потрепнаха и той се отпусна на плочите. Какъвто и прилив на адреналин да беше поддържал досега старото му тяло, явно се изчерпваше.
Отляво се чуха високи гласове, викаха нещо на датски. Силна струя вода се издигна нависоко. Пожарникарите се придвижваха към другия край на къщата.
Грей не можеше да остане повече тук.
— Трябва да тръгвам.
Фиона се изправи. Местеше поглед между Грей и кучето.
— Ти остани с Бертал — каза той и заотстъпва. — Заведи го на лекар.
Погледът на Фиона се вкамени.
— А ти ще си тръгнеш просто така?
— Съжалявам. — Твърде слабовата реплика на фона на струпалите й се ужаси — убийството на баба й, опожаряването на книжарницата, разминаването на косъм със смъртта. Но не знаеше какво друго да каже, а нямаше време да навлиза в подробности.
Обърна се и тръгна.
— Ами да де, върви си! Махай се! — извика след него Фиона.
Грей прескочи оградата. Лицето му бе пламнало.
— Чакай! — чу се зад него.
Той забърза по уличката. Гадно му беше, че я зарязва така, но нямаше друг избор. Без него щеше да й
