— Какво ще правим? — задъхано попита Фиона.
— Ти няма да мърдаш оттук — нареди той.
Посегна нагоре към парапета. Разполагаше само с елемента на изненадата. Този път нямаше телесна броня, нито друго оръжие освен ножа.
— Като ти кажа, тичаш — продължи той. — Надолу по стълбите и през оградата към съседния двор. После при първия полицай или пожарникар. Ще се справиш ли?
Фиона като че ли понечи да възрази, но после сви устни и кимна.
Добро момиче.
Грей хвана камата по-удобно. Пак само един шанс. Пое си дълбоко дъх, скочи и се прехвърли през парапета. Докато падаше към плочника, направи две неща едновременно.
— Тичай! — изкрещя той и метна камата към скривалището на стрелеца. Не се надяваше, че ще го убие, а само че ще отвлече вниманието му достатъчно, за да се приближи. В близък бой пушките не са най- подходящото оръжие.
В момента, в който стъпи на земята, забеляза две неща.
Едното добро, едното лошо.
Чу тропота на Фиона по металната стълба.
Момичето бягаше.
Добре.
Едновременно с това видя как камата му прелита през пълния с дим въздух, удря се в контейнера за боклук и отскача. Съвсем встрани от целта.
Лошо.
Стрелецът се изправи невредим иззад скривалището си и се прицели право в гърдите му.
— Не! — изкрещя Фиона; бе стигнала края на стълбата.
Докато натискаше спусъка, стрелецът дори не се усмихна.
— Тичай! — повтори Камиси.
Доктор Феърфилд не се нуждаеше от трета покана. Хукнаха към джипа. Когато стигнаха до вира, Камиси махна на докторката да мине пред него. Тя си запробива път през високите тръстики… но не и преди двамата да се спогледат мълчаливо. И в нейните очи лъщеше ужас — огледален образ на неговия.
Каквито и същества да бяха издали онези звуци, явно бяха големи и настървени от скорошния лов. Камиси хвърли поглед назад към обезобразения труп на носорога. Хич не му трябваше друга информация за нещото, което се криеше в лабиринта на гъстата гора, ромонящите поточета и сенчестите полянки.
Забърза след биоложката. Поглеждаше през рамо, напрегнал слух за звуци на преследване. Нещо изпляска във вира. Камиси не му обърна внимание. Плясъкът беше от дребно животно. Мозъкът му пресяваше излишните подробности сред жуженето на насекоми и хрущенето на тръстики. Търсеше сигнали за истинска опасност. Баща му бе започнал да го учи как се ловува още когато Камиси беше шестгодишен, научи го кои знаци да следи, когато дебне плячката.
Само дето сега плячката беше самият той.
Панически плясък на криле привлече вниманието му.
Бързо движение.
Вляво.
В небето.
Самотна сврачка се издигна нагоре.
Нещо я беше изплашило.
Нещо, тръгнало на лов.
Камиси скъси разстоянието до доктор Феърфилд. Вече се измъкваха от тръстиките.
— Побързай — прошепна той.
Тя дишаше тежко, лицето й беше пепеляво. Камиси проследи погледа й. Джипът им стоеше на билото горе, в сянката на баобаба, на самия ръб на дълбоката падина. Склонът сега изглеждаше по-стръмен и по- дълъг, отколкото на идване.
— Не спирай — подвикна той.
Хвърли поглед назад и видя малка антилопа да изскача от гората и да хуква с дълги подскоци по отсрещния склон, копитцата й мятаха пръст.
След миг изчезна.
Трябваше да последват примера й.
Доктор Феърфилд тръгна нагоре по склона. Камиси я последва наполовина заднишком, насочил двуцевката си към гората.
— Не са убили, за да се нахранят — изпъшка биоложката.
Камиси оглеждаше гъстата тъмна гора. Знаеше, че докторката е права, и от това му се гадеше.
— Не са били водени от глад — продължи биоложката, сякаш в опит да пребори паниката си с помощта на логиката. — Почти нищо не са изяли. Сякаш са убили за удоволствие. Като домашна котка, която лови мишка.
Камиси добре познаваше навиците на хищниците. Случилото се тук противоречеше на природните закони. След като се нахранят, лъвовете рядко представляват заплаха — обикновено се излежават, човек може дори да се приближи до тях. Един сит хищник не би разкъсал носорог на парчета, нито би измъкнал малкото от корема на животното просто така, от любов към спорта.
Доктор Феърфилд продължи да говори монотонно, сякаш грозящата ги опасност беше гатанка, която трябваше да разреши.
— При одомашнените животни именно добре хранените котки ловуват по-често. Защото имат енергията и времето за такива игри.
„Игри?“
Камиси потръпна.
— Не говорете. Просто побързайте — каза той с надеждата докторката да млъкне.
Тя кимна, но думите й не му даваха мира. Кой хищник убива заради едното удоволствие от лова? Разбира се, имаше един очевиден отговор.
Човекът.
Ала това тук не беше дело на човешка ръка.
Ново движение привлече погледа му. За миг само някаква бледа сянка се мярна току отвъд границата на тъмната гора, като слънчево зайче в периферното му зрение. Изчезна като бял дим, щом Камиси насочи погледа си натам.
Сети се за казаното от стария зулус.
„Наполовина звяр, наполовина призрак…“
Въпреки жегата кожата му изстина. Той ускори крачка, почти избутваше биоложката нагоре по стръмнината. Дребни камъчета и песъчлива почва се свличаха коварно под краката им. Но пък вече почти бяха стигнали билото. До джипа оставаха трийсетина метра.
И тогава доктор Феърфилд се подхлъзна.
Падна на едно коляно и залитна назад, и повлече и него.
Той залитна, стъпи накриво и тупна тежко по задник. Наклонът и инерцията го преметнаха в кълбо назад. Търкаля се така до средата на стръмнината. Най-сетне успя да спре, като заби и пети, и приклада на пушката в пръстта.
Доктор Феърфилд седеше, където беше паднала, очите й бяха ококорени от страх и вперени надолу.
Не към него обаче.
Към гората.
