надолу като лавина.
Грей лежеше по корем. С нищо не можеше да й помогне.
— Улукът! — викна й. — Хвани се за улука!
Фиона, изглежда, не го чу. Пръстите й дращеха безпомощно, обувките й откъртваха нови и нови керемиди. Тя изпищя.
Първите строшени керемиди паднаха през ръба. Грей ги чу как се пръскат оглушително на плочника долу.
А после Фиона ги последва — плъзна се през ръба, като размахваше ръце.
3.
Укуфа
На десет хиляди километра и цял свят разстояние от Копенхаген един открит джип се движеше из пущинака на Южна Африка.
Жегата вече беснееше, пържеше саваната и рисуваше трептящи миражи. В огледалото за задно виждане равнините се припичаха под яркото слънце, само тук-там бодливи трънаци и самотни стиски червена храстовидна върба стърчаха като удивителни. Право напред се издигаше ниска могила с гъста мозайка от чепати акации.
— Стигнахме ли? — попита Камиси Тейлър, завъртя волана и джипът ги задруса през един пресъхнал поток. Прахта се точеше като опашка изпод задните гуми.
Доктор Марша Феърфилд се беше изправила на пасажерското място, стиснала с една ръка ръба на предното стъкло за равновесие. Посочи с другата.
— Завий. Там има една дълбока кухина.
Камиси намали и зави надясно. Като дежурен надзирател в ловния резерват Хлухлуве-Умфолози, трябваше да следва протокола. Бракониерството беше сериозно престъпление… но също и реалност. Особено в по-усамотените части на парка.
Дори собственият му народ, съплеменниците му зулуси, спазваха традиционните нрави и обичаи. Налагало се бе да глобява дори приятели на дядо си. Старците му бяха измислили прякор, дума на зулуски, която се превеждаше като „Дебеланко“. Уж не я използваха презрително, но Камиси усещаше подтекста на негодувание зад привидно шеговитата задявка. Те го смятаха за второ качество мъж, задето е приел „бяла“ работа и „дебелее“ за сметка на другите. На всичкото отгоре по тези места все още го смятаха за един вид външен човек. Баща му го беше отвел в Австралия, когато Камиси беше само на дванайсет, след като майка му почина. Беше прекарал голяма част от живота си в покрайнините на град Дарвин на северното австралийско крайбрежие, дори беше следвал две години в университета в Куинсланд. Сега, на двайсет и осем, се беше върнал и бе почнал работа като отговорник за дивеча в резервата — отчасти заради образованието си, отчасти заради връзката си с местните племена.
„Дебелее за сметка на другите.“
— Не може ли малко по-бързо? — подкани го пътничката му.
Доктор Марша Феърфилд беше биоложка от Кеймбридж, попрехвърлила средната възраст. Участваше в проекта „Операция Носорог“ и често я наричаха Майка Тереза на носорозите. Камиси обичаше да работи с нея. Може да беше просто заради пълната липса на снобарски преструвки, видна във всичко у нея — от избелялото й кафеникаво яке до прошарената й коса, пристегната на опашка на тила.
Или може би заради страстта, с която си вършеше работата. Като сега.
— Женската е умряла при раждането, но малкото може още да е живо. Но колко ще издържи? — Тя удари с юмрук по ръба на стъклото. — Не можем да загубим и двете животни.
Като отговорник за дивеча, Камиси я разбираше отлично. От 1970-а популацията на черни носорози в Африка беше намаляла с деветдесет и шест процента. Резерватът Хлухлуве-Умфолози се опитваше да поправи това, както го беше направил с белия носорог. Всъщност това беше основният консервационен проект на парка.
Всеки черен носорог беше важен.
— Ако не беше проследяващият имплант, изобщо нямаше да я открием — продължи доктор Феърфилд. — Засекли го от хеликоптер. Но ако е родила, няма как да открием малкото.
— Малкото няма ли да остане близо до майка си? — попита Камиси. Самият той го беше виждал с очите си. Преди две години бяха открили две малки лъвчета да се гушат до изстиналия корем на майка си, убита при незаконен спортен лов.
— Знаеш каква е съдбата на сирачетата. Трупът ще привлече хищници. И ако малкото още е наблизо, цялото в кръв от раждането…
Камиси кимна, натисна газта и подкара джипа по каменистия склон. Задницата поднасяше, но той не намали.
Теренът отпред се разчупи от дълбоки ждрела, нарязани с бълбукащи поточета. Тук растителността беше повече — смокини, наталски махагон, ниалови дървета. Това беше една от малкото „влажни“ зони в парка, а също и една от най-отдалечените, встрани от обичайните дивечови пътеки и туристически маршрути. Посетители се допускаха само със специално разрешение и при строги ограничения — само денем, без биваци за нощуване. Територията се простираше чак до западната граница на резервата.
Докато бавно спускаше джипа по нанадолнището, Камиси огледа хоризонта. На километър и половина дивечово заграждение разсичаше терена. Триметровата черна ограда отделяше парка от съседен частен резерват. Такива резервати често деляха граница с парка — предлагаха по-големи възможности за развлечение на по-заможните туристи.
Само че това не беше обикновен частен резерват.
Паркът Хлухлуве-Умфолози беше основан през 1895-а и бе най-старият резерват в цяла Африка. Частният резерват в съседство също беше най-старият от своя вид. Това парче земя дори предхождаше парка — бе фамилна собственост на една от най-влиятелните и стари династии в Южна Африка, клана Вааленберг, едно от първите бурски семейства, заселили се в страната още през седемнайсети век. Въпросният резерват беше голям, площта му надвишаваше една четвърт от площта на националния ловен парк. Говореше се, че гъмжал от диви животни. И не само петте големи — слонове, носорози, леопарди, лъвове и биволи — а също хищници и тревопасни от всякакъв вид. Нилски крокодили, хипопотами, гепарди, хиени, чакали, жирафи, зебри, куду, импала, въобще всякакви антилопи, глигани, павиани и така нататък. Говореше се, че без да подозира, резерватът Вааленберг приютил стадо рядък вид окапи много преди тези роднини на жирафа да бъдат официално открити като вид през 1901-ва.
Но пък слухове и приказки за Вааленбергския резерват имаше колкото щеш. До парка се стигаше само по въздух. Пътищата, водили някога до него, отдавна бяха погълнати от джунглата. Единствените посетители, допускани по изключение, бяха сред най-важните хора в световен мащаб. Говореше се, че Теди Рузвелт ловувал веднъж в резервата и дори организирал системата от национални паркове на САЩ по примера на Вааленбергския резерват.
Камиси би дал дясната си ръка да прекара един ден там.
Само че тази чест се падаше единствено на главния управител на Хлухлуве. Разходка из имението Вааленберг беше една от допълнителните облаги при поемането на този пост и дори тогава новоназначеният управител трябваше да подпише декларация за поверителност. Камиси се надяваше някой ден да бъде удостоен с тази чест.
Но знаеше, че е малко вероятно.
Не и за човек с черен цвят на кожата.
