гърдите си, сякаш за да запази поне някакво приличие, след като се обаждаха на централното командване. Монк набра номера на пряката линия със Сигма Форс. Оттам вдигнаха незабавно.
— Капитан Брайънт? — Беше Логан Грегъри.
— Не, сър. Монк Кокалис е. Но Кат… Капитан Брайънт е тук, до мен.
— Искам ви и двамата тук.
И накратко го осведоми за какво става дума.
Монк слушаше и само кимаше.
— Тръгваме веднага — каза накрая и затвори.
Кат го гледаше, свъсила вежди.
— Какво е станало?
— Има проблем.
— С Грей?
— Не. Той е добре, сигурен съм. — Монк си намъкна шортите. — Най-вероятно си гукат с Рейчъл в момента.
— Тогава какво?
— Директор Кроу. Нещо е станало в Непал. Не е много ясно. Зараза някаква или нещо подобно.
— Кроу ли се е обадил?
— Точно там е работата. За последно се е обадил преди три дни, после имало буря, която прекъснала комуникациите. Така че не се притеснили особено. Но бурята отминала, а той не се обадил и днес. А после се появили слухове за зараза, смърт и безредици. Възможно нападение на бунтовниците.
Очите на Кат се разшириха.
— Логан вика всички.
Кат се измъкна от леглото и посегна към дрехите си.
— Какво ли е станало?
— Нищо добро, това поне е сигурно.
— Можем ли да се качим на горния етаж? — попита Грей.
Фиона гледаше спуснатата охранителна щора, без да помръдва, очите й бяха широко отворени и немигащи. Класически признаци за силен шок.
— Фиона… — Грей се наведе към нея, докато носовете им почти не се допряха, лицето му изпълни цялото й полезрение. — Фиона, трябва да се махнем от огъня.
Огнената буря се разпространяваше бързо, подхранвана от купчините сухи книги и потрошени чамови лавици. Пламъците ближеха тавана сред врящи кълбета дим. Противопожарната система продължаваше да излива немощните си струи в огнения ад, но само добавяше пара към лютивия дим.
Ставаше все по-горещо. Въпреки това, когато Грей хвана ръцете на Фиона, те потрепваха, цялото й тяло се тресеше, все едно й е много студено. Но ако не друго, поне успя да привлече погледа й.
— Горният етаж! Какво има там? — викна той.
Фиона погледна нагоре. Димната пелена почти скриваше тавана.
— Ами… таван…
— Идеално. Можем ли да се качим там?
Тя поклати глава, отначало бавно, после по-решително, осъзнала опасността.
— Не. Стълбището е… — Махна вяло към огъня. — От задната страна на къщата.
— Отвън.
Тя кимна. Пепелта се завихряше в огнени въртопи, пламъците се приближаваха.
Грей изпсува наум. Някога сигурно бе имало и вътрешно стълбище — преди да отделят книжарницата. Но вече не. Налагаше се да импровизира.
— Имаш ли тесла? — попита той.
Фиона поклати глава.
— А лост? Брадвичка? Нещо, с което отваряте сандъци?
Фиона застина, после кимна отсечено.
— До касата.
— Стой тук. — Грей се запромъква покрай стената отляво. Огънят още не беше стигнал до касата.
Фиона тръгна след него.
— Казах ти да чакаш!
— Да, ама аз знам къде е тъпият лост — сопна му се тя.
Грей разпозна ужаса зад гнева й, но той все пак беше за предпочитане пред обездвижилия я шок преди малко. Освен това беше в унисон със собствения му бяс. Към самия себе си. Не стига, че момичето го беше проследило сутринта, ами сега беше допуснал да го хванат в капан непознати убийци. Мислите за Рейчъл твърде много отвличаха вниманието му, подценил беше задачата си и нейните параметри и ето че сега не само неговият живот беше в опасност.
Фиона го избута да мине пред него. Кашляше от дима.
— Ето го. — Наведе се през бюрото и измъкна един зелен стоманен лост.
— Браво! — Грей я поведе към напредващите пламъци, смъкна вълнения си пуловер, натика го в ръцете й и грабна лоста.
— Намокри го ей там. Ама хубаво! — Бутна я към най-близката струя, която пръскаше от тавана. — И ти се намокри.
— Какво ще…
— Ще се опитам да направя стълбище.
Премести една от библиотечните стълби и се качи по нея. Димът се виеше над вдигнатото му към тавана лице. Сякаш самият въздух гореше. Подвря лоста под една от ламаринените плоскости, с които беше облицован таванът. Тя се откърти лесно. Както се беше надявал, таванът на книжарницата беше всъщност окачен таван на конзоли. Над него бе старият гредоред.
Качи се до върха на стълбата и оттам по последните лавици на рафта. Заби лоста между две греди и той потъна дълбоко. Грей натисна с рамо, разклати лоста и отгоре се посипаха трески. Ала въпреки всичките му усилия отворът беше голям колкото миша дупка.
Разтърси го силна кашлица. Лошо. Очертаваше се надбягване между лоста и дима. Той хвърли поглед към пожара. Пламъците бълваха все повече пушек.
С това темпо нямаше да успее.
Някакво движение привлече погледа му надолу. Фиона се качваше по стълбата. Беше намерила отнякъде кърпа, намокрила я беше и я бе стегнала под очите си като бандитска маска — съвсем подходяща маскировка в нейния случай.
Подаде му мокрия пуловер. Беше се поляла и тя и сякаш се беше смалила, като мокро куче. Грей си даде сметка, че е по-малка от седемнайсетте години, които й беше дал. Не можеше да е на повече от петнайсет. Очите й се бяха ококорили от паника… но грееха и с надежда, както и със сляпа вяра в неговите способности.
Грей мразеше хората да правят това… защото то винаги действаше.
Завърза ръкавите на пуловера около врата си, така че останалата част да му покрива гърба. Вдигна пред носа и устата си единия ръкав с надеждата подгизналата вълна да го предпази поне малко от отровния пушек.
Приклекна, готов да атакува упоритите греди. Усещаше присъствието на Фиона под себе си. И отговорността пред себе си.
Огледа пространството между окачения таван и гредореда, търсеше друг изход. Тръби и кабели се пресичаха безредно, очевидно инсталирани при ремонта, за да се направи книжарницата. По-новите поправки изглеждаха мърляви, илюстрация за разликата между майсторлъка на Стария свят и съвременното
