въпросния район. Ескалиращи.
Грей вече разбираше откъде идва напрежението в гласа на Логан.
Изглежда, не само мисията на Грей се беше усложнила.
„Бедата никога не идва сама.“
— Мога да ти изпратя Монк — каза Логан. — Двамата с капитан Брайънт вече идват насам. До десетина часа Монк ще е при теб. Дотогава си налягай парцалите.
— Но търгът ще е приключил…
— Капитан Пиърс, получихте заповедите си.
Грей заговори бързо и напрегнато:
— Сър, вече заложих миниатюрни камери при входните и изходните точки около сградата, в която ще се проведе търгът. Ще е направо разхищение да не ги използваме.
— Добре. Наблюдавай камерите от безопасно място. Запиши всичко. Но нищо повече. Разбрахме ли се?
Грей настръхна, но от друга страна, на Логан му се беше струпало много. И всичко това заради услуга по негова молба. Едва ли имаше основание да възразява.
— Да, сър.
— Докладвай след търга — каза Логан.
— Да, сър.
Линията прекъсна.
Грей продължи из задните улички на Копенхаген, нащрек за всичко. Ала тревожните мисли го ядяха отвътре.
Тревога за Пейнтър, за Анг Гелу…
Какво ставаше в Непал, по дяволите?
4.
Призрачни светлини
— Сигурна ли сте, че Анг Гелу е загинал? — попита Пейнтър.
Лиза Къмингс кимна. Беше завършила разказа си от това как я бяха повикали по спешност заради заболяване в манастира, до ужасите, които бяха последвали — лудостта, експлозиите, стрелецът.
Докато влизаха все по-надълбоко в подземната изба на манастира, Пейнтър преценяваше разказа й. Тесният каменен лабиринт не беше строен за хора с неговите габарити, така че се налагаше да върви приведен и въпреки това главата му току опираше в провесените да се сушат хвойнови клонки. От ароматното дърво се правеха церемониални димящи пръчици за храма горе, храм, който сам се беше превърнал сега в огромна димяща пръчица, обхванат от пламъци и бълващ колони дим към обедното небе.
Бяха се вмъкнали в избата, за да избягат от пламъците. Пейнтър се беше забавил само колкото да грабне едно тежко наметало и едни обточени с необработена кожа ботуши от някакъв дрешник. В сегашното си облекло наистина приличаше на индианец, нищо че беше такъв само наполовина. Нямаше спомен къде са се дянали собствените му дрехи и багаж.
Три дни се бяха изпарили от живота му.
Заедно с поне пет килограма тегло.
Докато преди това навличаше робата, забеляза как се четат ребрата му. Дори раменете му изглеждаха по-костеливи. Не беше избягнал напълно тукашната болест. Но поне силите му продължаваха да се връщат.
Налагаше се.
Особено като се имаше предвид убиецът, който още се разхождаше на воля.
Чул беше спорадичните изстрели, докато се спускаха с жената през избата. Снайперистът убиваше всеки, който се опиташе да избяга от горящия манастир. Доктор Къмингс му беше описала стрелеца. Бил сам според нея. Според Пейнтър обаче трябваше да има и други. Маоистки бунтовници ли бяха? Нямаше логика. Какво печелеха от клането тук?
Пейнтър вървеше напред и светеше с фенерчето.
Къмингс го следваше отблизо.
За нея Пейнтър знаеше само, че е американка, лекарка и член на алпинистка експедиция. Хвърли й кос преценяващ поглед. Дългокрака беше, с атлетична физика, с руса коса, вързана на опашка, страните й — румени от продължително излагане на планинския вятър. И ужасена освен това. Държеше се близо до него и подскачаше при всеки приглушен изстрел отгоре. От друга страна, вървеше, без да спира, не ронеше сълзи и не се оплакваше. Изглежда, сдържаше шока само с цената на волята си.
Но още колко щеше да издържи, преди да рухне?
Пръстите й потрепнаха, когато вдигна ръка да отмести китка лимонова трева, провиснала пред лицето й. Продължиха напред. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-ароматен ставаше въздухът — розмарин, аретмизия, планински рододендрон, кенпа. Всичките готови да се превърнат в различни ароматни пръчици.
Лама Кемсар, главата на манастира, беше разказал на Пейнтър за предназначението на различните билки — за пречистване, за подсилване на духовните енергии, за прогонване на лоши мисли, дори за лечение на астма и на обикновена настинка. В момента обаче единствената важна за Пейнтър информация беше как да стигне до задната врата на избата. Билковата изба свързваше всички манастирски сгради. Именно оттук минаваха монасите през зимата, когато снегът затрупаше двора.
Пак оттук се стигаше до плевнята в края на манастирския комплекс. Тя се издигаше доста встрани от пламъците и линията на директен обстрел.
Ако стигнеха до плевнята… а после се доберяха до долното село…
Трябваше да се свърже някак със Сигма.
Различни възможности се въртяха в главата му и сякаш в унисон с тях, същото направи и избата.
Пейнтър се подпря на стената, за да не падне.
Виеше му се свят.
— Добре ли сте? — попита лекарката и пристъпи към него.
Той си пое няколко пъти въздух, после кимна. Откакто се беше свестил, вече няколко пъти губеше за кратко ориентация. Но пристъпите сякаш се разреждаха… или пък само си внушаваше, че е така?
— Какво всъщност се е случило тук? — попита лекарката. Взе фенерчето — всъщност си беше нейно, от медицинския й комплект — и го насочи към очите му.
— Не знам… не съм сигурен… Но по-добре да вървим, не бива да спираме.
Опита се да се оттласне от стената, но Лиза го натисна с длан по гърдите, без да престава да оглежда очите му под насочената светлина.
— Имате силен нистагмус — прошепна тя, свали фенерчето и свъси чело.
— Какво?
Тя му подаде манерката си и му посочи да седне на една овързана бала сено. Той не възрази. Балата беше твърда като цимент.
— Очите ви показват признаци на хоризонтален нистагмус, стеснение на зениците. Да сте си удряли главата?
— Не мисля. Сериозно ли е?
— Трудно е да се каже. Може да е резултат от увреда на окото или мозъка. Инсулт, множествена склероза, удар по главата. В комбинация със замайването, бих казала, че е пострадал вестибуларният ви апарат. Може би нещо в средното ухо. Или централната нервна система. Най-вероятно е временно състояние. — Последното съвсем не прозвуча утешително.
