— Какво имате предвид с това „най-вероятно“, доктор Къмингс?
— Просто Лиза — каза тя, сякаш се опитваше да отклони вниманието му.
— Просто Лиза. Значи може и да не е временно?
Тя погледна встрани.
— Трябва да ти се направят изследвания. Нужна ми е и повече информация. Можеш да започнеш с това какво се е случило тук.
Той отпи голяма глътка от манерката. Де да можеше. Докато се опитваше да си спомни, зад очите му се настани тъпа болка. Последните дни му бяха като в мъгла.
— Бях отседнал в едно от селцата долу. Посред нощ в планината се появили странни светлини. Самият аз не ги видях. Когато се събудих, вече бяха угаснали. Но на сутринта всички в селото се оплакваха от главоболие и гадене. Аз също. Попитах един от старейшините за светлините. Той каза, че се появявали от време на време, от поколения. Призрачните светлини. Местните ги свързвали със злите духове в планинските недра.
— Зли духове?
— Показа ми къде се виждали светлините. В отдалечен район високо в планината, насечен от дълбоки ждрела и ледени водопади, чак до границата с Китай. Почти непроходим. Манастирът се намира на склон, който гледа към тази ничия земя.
— Значи манастирът е бил по-близо до светлините от селото?
Пейнтър кимна.
— За двадесет и четири часа всички овце умряха. Някои падаха като покосени. Други удряха главите си в скалите. Дойдох тук на следващия ден, повръщах, главата ми се пръскаше от болка. Лама Кемсар ми даде някакъв чай. Това е последното, което си спомням. — Отпи отново от манерката и въздъхна. — Това беше преди три дни. Събудих се в заключена стая. Наложи се да разбия вратата, за да изляза.
— Имал си късмет — каза тя и си взе манерката.
— В смисъл?
Тя скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се защити.
— Че не си бил в манастира по това време. Изглежда, близостта до светлините е правопропорционална на степента на пораженията. — Вдигна поглед нагоре, сякаш се опитваше да види през стените. — Може да е била някакъв вид радиация. Китайската граница е наблизо, така ли? Може да е било ядрен опит или нещо такова.
Пейнтър си беше задавал същите въпроси.
— Защо клатиш глава? — попита Лиза.
Пейнтър чак сега усети, че го прави. Вдигна длан към челото си.
Лиза се намръщи.
— Така и не каза ти какво правиш тук, господин Кроу.
— Викай ми Пейнтър. — И й се усмихна криво.
Тя не остана особено впечатлена.
Чудеше се колко може да й каже. При така стеклите се обстоятелства откровеността изглеждаше най- разумният избор. Доколкото можеше да бъде откровен, разбира се.
— Работя за правителството, за едно подразделение, наречено АИОП. Ние…
Тя го прекъсна с тръсване на глава, все така бе скръстила ръце пред гърдите си.
— Знам за АИОП. Американският военен отдел за проучвателна и развойна дейност. Работила съм по техен проект. Какъв интерес имат към случващото се тук?
— Ами, изглежда, Анг Гелу не се е обърнал за помощ само към теб. Преди седмица се свърза с нашата организация. С молба да разследваме слуховете за странни заболявания в този район. Аз тъкмо проучвах обстановката, за да преценя какви специалисти да включим в разследването — лекари, геолози, военен персонал, — когато се развилня бурята. Не бях планирал да се откъсна за толкова време от цивилизацията.
— Стигна ли до някакви заключения?
— От първоначалните ми разговори с местните ми хрумна, че може би маоистките бунтовници в района са се докопали до ядрени отпадъци и подготвят мръсна бомба или нещо подобно. Сетих се и за китайците, също като теб преди малко. Затова направих тестове за различни форми на радиация, докато чаках бурята да утихне. Не установих нищо необичайно.
Лиза го гледаше, сякаш наблюдаваше непознат вид бръмбар.
— Ако успеем да те закараме в някоя лаборатория — каза делово, — може и да получим един-два отговора.
Значи не го смяташе за бръмбар, а за морско свинче.
Ако не друго, поне се придвижваше нагоре по еволюционната стълбица.
— Най-напред трябва да оцелеем — каза Пейнтър, за да я върне към реалността.
Тя вдигна поглед към тавана. От известно време не се чуваха изстрели.
— Може да решат, че всички са мъртви. Ако просто останем тук…
Пейнтър се оттласна от балата и стана.
— Според твоето описание нападението е проведено методично. И е било планирано предварително. Със сигурност знаят за тези тунели и рано или късно ще ги проверят. Можем само да се надяваме, че ще изчакат пожарите да угаснат.
Лиза кимна.
— Да тръгваме тогава.
— Ще се измъкнем. Можем да го направим — увери я той. Подпря се с ръка на стената. — Можем да го направим — повтори, този път повече на себе си, отколкото на нея.
Тръгнаха.
След няколко крачки Пейнтър се почувства по-стабилен.
Добре.
Изходът вече трябваше да е близо.
Сякаш в потвърждение на това, откъм дъното на коридора долетя лек повей и раздвижи китките провесени от тавана билки. Пейнтър усети студа по лицето си. И замръзна. Включи се ловният му инстинкт — наполовина резултат от военното му обучение, наполовина кръвно наследство. Посегна зад себе си и стисна Лиза за лакътя в знак да мълчи.
После изключи фенерчето.
Някъде напред нещо тежко се удари в пода и звукът отекна в прохода. Ботуши. Затръшна се врата. Повеят изчезна.
Не бяха сами.
Убиецът приклекна под китките билки. Знаеше, че тук има и други. Колко? Преметна на рамо пушката и извади пистолет „Хеклер&Кох“. Вече беше свалил всичко от ръцете си освен вълнените ръкавици без пръсти. Заослушва се.
Едва доловимо изстъргване, шумолене.
Отдалечаващо се.
Най-малко двама… може би трима.
Посегна нагоре и затвори капака към плевнята. Студеният полъх утихна след последен шептящ повей и го обви мрак. Смъкна на очите си устройство за нощно виждане и включи ултравиолетовата лампа, фиксирана за рамото му. Проходът напред грейна в нюанси на сребристозелено.
На крачка пред него лавиците покрай едната стена бяха отрупани с консервирани продукти и запечатани с восък буркани с кехлибарен мед. Той пое покрай лавиците, движеше се бавно и безшумно. Нямаше нужда да бърза. Всички други изходи водеха към горящите развалини. Беше застрелял малкото монаси, на които им беше останал достатъчно здрав разум в умопомрачените глави, за да избягат от пожара.
Беше им направил услуга, на всичките.
Много добре знаеше, че е така.
Този път Камбаната беше ударила твърде силно.
Инцидент. Един от многото напоследък.
