През последния месец беше доловил вълнението сред другите в Granitschloss. Дори преди инцидента. Нещо беше разбунило замъка като кошер и резултатът се беше усетил дори и в неговия усамотен дом. Не беше обърнал внимание. И защо да го прави? Не беше негова грижа.
А после се случи инцидентът… и ето, че вече беше негова грижа.
Да им разчиства грешката.
Това беше негов дълг като един от последните останали Sonnekonige. Повечето рицари на слънцето — уви, почти нищо не беше останало от тях, както по брой, така и по качество — страдаха от старческо слабоумие, избутани на практика в забвение, бяха си анахронизъм и изобщо нещо, от което извръщаш засрамено очи. Скоро и последните щяха да изчезнат.
И толкова по-добре.
Но поне задачата му за днес беше почти приключила. Щеше да се върне в дупката си, след като прочистеше избата. Трагедията в манастира щеше да бъде приписана на маоистките бунтовници. Кой друг освен безбожните маоисти би нападнал света обител без никакво стратегическо значение?
За по-сигурно дори мунициите му бяха съобразени с онези, които използваха бунтовниците.
Включително пистолетът му.
Стиснал го в ръка, той бавно се придвижи покрай редица отворени дъбови бъчви. Зърно, ориз, брашно, дори сушени ябълки. Стъпваше предпазливо, нащрек за засада. Монасите може и да се бяха побъркали, но дори и луд човек беше способен на лукавство и изобретателност, когато е притиснат до стената.
Проходът напред завиваше вляво. Той се притисна до дясната стена. Спря, за да се ослуша, наострил уши за звук от стъпки. Вдигна очилата си за нощно виждане.
Тъмно като в рог.
Смъкна ги отново на очите си и проходът се проточи пред него в зеленикави отблясъци. Щеше да види всяка дебнеща го в сенките опасност много преди сам да бъде видян. Трябваше да минат покрай него, за да стигнат до единствения безопасен изход.
Свърна бавно покрай ъгъла.
Ниска бала сено лежеше напреко на прохода, сякаш бутната в бързането. Той плъзна изпитателно поглед зад нея. Още бъчви. От тавана висяха връзки сушащи се билки.
Никакво движение. Пълна тишина.
Той вдигна крак, прекрачи балата и стъпи от другата й страна.
Под ботуша му изпука клонка.
Очите му се стрелнаха надолу. Целият под беше покрит със сухи стръкове.
Капан.
— Сега!
Той вдигна поглед миг преди всичко да избухне в ослепителна светлина. Усилена от високата чувствителност на очилата за нощно виждане, светлината сякаш опърли тила му отвътре, ослепи го напълно.
Светкавица на фотоапарат.
Той стреля инстинктивно.
Изстрелите изтрещяха оглушително в затвореното пространство.
Явно бяха изчаквали в мрака, ослушвали се бяха за издайническия пукот на сухите билки, а после го бяха нападнали. Той отстъпи крачка назад и се спъна в балата.
Политна и следващият му изстрел отиде високо.
Грешка.
Някой връхлетя отгоре му, удари го в краката и го събори през балата. Гърбът му се удари в каменния под. Нещо се заби в бедрото му. Той сви рязко колене и нападателят му изпъшка.
— Тръгвай! — извика нападателят, притискаше към пода ръката с оръжието. — Бягай навън!
Говореше на английски. Не беше монах.
Втора фигура скочи покрай тях, повече сянка за възстановяващото му се зрение. Чу стъпки да се отдалечават към капака на плевнята и изпсува:
— Scheisse!
Извъртя се и се отърси от нападателя си като от парцалена кукла. Рицарите на слънцето не бяха като другите хора. Нападателят му се блъсна в стената, отскочи и понечи да хукне след другаря си. Ала неговото зрение се възвръщаше бързо. Вбесен, той хвана нападателя си за глезена и го дръпна.
Мъжът го изрита с другия си крак и уцели лакътя му.
Той изръмжа и заби палец в чувствително нервно окончание зад ахилесовото сухожилие. Мъжът извика. Той знаеше колко силна е болката — все едно си си счупил глезена. Задърпа отново крака му.
Надигна се и светът изведнъж се завъртя пред очите му. Всичката му сила се изпари в миг, като да беше спукан балон. Бедрото му гореше. Погледна. Сигурно го бяха намушкали с нож. Не. От бедрото му стърчеше спринцовка, забита докрай.
Упоили го бяха.
Нападателят му се изви и измъкна крака си от отслабващата хватка, скочи и затича към изхода.
Не можеше да му позволи да избяга.
Вдигна пистолета — беше станал тежък като наковалня — и стреля. Куршумът рикошира в пода. На ръба на безсъзнанието, той стреля още веднъж… но онзи вече не се виждаше.
Чуваше се само тропотът на ботушите му.
Той се свлече на колене. Сърцето му биеше, сякаш щеше да се пръсне. Сърце близо два пъти по-голямо от нормалното. Но пък нормално голямо за един Sonnekonige.
Пое си няколко пъти дълбоко дъх, докато метаболизмът му се адаптираше.
Рицарите на слънцето не бяха като другите хора.
Бавно се изправи.
Трябваше да довърши задачата си.
Затова бе роден.
Да служи.
Пейнтър затръшна капака.
— Помогни ми — изпъшка и изкуцука встрани. Болката пронизваше целия му крак. Посочи купчина сандъци. — Натрупай ги върху капака.
Сам повлече най-горния. Беше прекалено тежък да го носи, затова просто го катурна на пода. Издрънча метал. Той го задърпа към капака. Нямаше представа какво има в сандъка, но беше тежък, дяволски тежък.
Избута го над капака в пода.
Лиза се бореше с втория сандък. Той се върна при нея и се захвана с третия.
С общи усилия ги завлякоха над капака.
— Още един — каза Пейнтър.
Лиза погледна струпаните върху капака сандъци.
— Никой не може да ги отмести отдолу.
— Още един — настоя Пейнтър задъхано, разкривил лице. — Довери ми се.
Последния го довлякоха заедно. Само с общи усилия успяха до го повдигнат върху другите три.
— Успокоителните ще го държат в безсъзнание часове — каза Лиза.
Отговори й изстрел. Куршум проби капака и се заби в една от таванските греди.
— Май ще поискам лекарски консилиум — каза Пейнтър и я дръпна встрани.
— Всичкия мидазолам… всичкото успокоително ли му вкара?
— О, да.
— Тогава как…
— Не знам. А и не ме интересува в момента.
Поведе я към отворената врата. Огледаха се за други стрелци и излязоха. Вляво имаше само огън и дим. Рояци искри танцуваха в схлупилото се небе.
Облаци с цвят на гранит забулваха върха.
— Таски беше прав — измърмори Лиза и вдигна качулката на парката си.
