— Кой?
— Един шерп. Каза, че днес пак ще има буря.
Пейнтър проследи с поглед пламъците, които се издигаха към облачната пелена. Едри снежинки започваха да се сипят от небето, смесваха се с черния дъжд от нажежена пепел. Огън и лед. Подходяща епитафия за десетките монаси, обитавали този манастир.
При мисълта за мирните хора, живели тук, го обзе черен гняв. Кой би убил монасите така безмилостно?
Кой — не знаеше. Но знаеше защо.
Заради болестта.
Нещо се беше объркало… и сега някой се опитваше да го прикрие.
Експлозия сложи край на по-нататъшните му разсъждения. Пламъци и дим излетяха откъм вратата на плевнята. Капакът на един от сандъците изхвърча в двора.
Пейнтър стисна Лиза за лакътя.
— Онзи да не се взриви? — попита Лиза, зяпаше стреснато плевнята.
— Не. Само капака. Хайде. Огънят няма да го забави много.
Пейнтър я поведе по заледения плочник покрай замръзналите трупове на кози и овце.
Валеше все по-силно. Което беше и добре, и зле. Пейнтър беше само с вълнената роба и ботушите. Недостатъчна защита срещу снежна буря. Но пък снегът щеше да скрие следите им и да намали видимостта.
Поведе Лиза покрай стръмната скална стена и надолу към селото в ниското, селото, където беше ходил преди няколко дни.
— Виж! — каза Лиза.
Димен стълб се издигаше към небето откъм селото — по-малка версия на пожара зад тях.
— Селото… — Пейнтър сви юмруци.
Значи не само манастирът бе унищожен. Къщите долу също бяха опожарени. Нападателите елиминираха всички свидетели.
Пейнтър се дръпна от пътеката — беше прекалено открита. Със сигурност щеше да е под наблюдение, а долу можеше да има още бандити.
Тръгна обратно към горящите руини на манастира.
— Къде отиваме? — попита Лиза.
Пейнтър посочи отвъд пламъците.
— В ничията земя.
— Но нали точно там…
— Са били видени за последно светлините, да — потвърди той. — Но и пресеченият терен там е най- подходящ за скривалище. Ще намерим някой заслон, където да изкараме бурята. Ще изчакаме, докато дойдат властите. Все някой трябва да е забелязал пожарите.
Пейнтър пак погледна към стълба черен дим. Сигурно се виждаше от километри. Димен сигнал, като онези, които използвали индианските му прадеди. Но имаше ли кой да го види? Погледът му се премести по- нависоко, към облаците. Опита се да пробие пелената към откритите небеса отвъд. Надяваше се някой да разпознае опасността.
Дотогава…
Нямаха голям избор.
— Хайде.
Монк и Кат пресякоха тъмния Капитол Плаза. Вървяха в крачка, не толкова от единомислие, колкото от раздразнение.
— Няма ли да е по-добре да изчакаме? — обади се Кат. — Много е рано. Всичко може да се случи.
Монк още долавяше уханието на жасмин от нея. Бяха взели набързо душ след обаждането от Логан Грегъри, прегърнати под горещите струи в заключителен етап на интимността си. След това обаче, докато се бършеха и се обличаха, реалният свят си запробива път с всеки вдигнат цип и закопчано копче — охлаждаше страстта им не по-малко от нощния хлад.
Монк я погледна.
Кат беше с тъмносини панталони, бяла блузка и яке с емблемата на флота. Професионалистка както винаги и излъскана като черните си кожени обувки с ток. Монк, от своя страна, носеше черни маратонки, тъмни дънки, поло с неопределен светъл цвят и най-отгоре — шапка-идиотка с логото на „Чикаго Къбс“.
— Докато не съм сигурна — продължи Кат, — предпочитам да си мълчим за бременността.
— Какво значи „докато не съм сигурна“? Докато не си сигурна, че искаш бебето? Докато не си сигурна за нас?
Спорили бяха по целия път от апартамента на Кат в края на Логан Съркъл, бивш викториански пансион, преустроен в кооперация. Беше съвсем близо до Капитолия. Тази нощ обаче краткото разстояние му се струваше безкрайно.
— Монк…
Той спря. Протегна ръка към нея, после я отпусна безсилно. Погледна я право в очите.
— Кажи ми, Кат.
— Искам да съм сигурна, че бременността… и аз не знам… ще се запази. Нека минат още няколко месеца и тогава ще кажем на другите. — Очите й блестяха насълзени под лунната светлина.
— Миличка, точно затова трябва да им кажем. — Той сложи ръка на корема й. — За да защитим човечето, което расте тук.
Тя се обърна и ръката му се озова на кръста й.
— Или пък може би ти си прав. Кариерата ми… може би моментът не е подходящ.
Монк въздъхна.
— Ако всички бебета се раждаха в подходящия момент, светът щеше да е наистина доста пусто място.
— Монк, не е честно. Нали не става въпрос за твоята кариера.
— Да бе! Мислиш, че детето няма да промени и моя живот, всичките ми решения? То променя всичко.
— Именно. Точно това ме плаши най-много. — Тя се отпусна на ръката му и той я прегърна.
— Ще се справим заедно — прошепна й. — Обещавам ти.
— Въпреки това предпочитам да си мълчим… поне още няколко дни. Още дори не съм ходила на лекар. Може тестът да не е отчел правилно.
— Колко теста си направи?
Тя се облегна на него.
— Казвай де!
— Пет — прошепна тя.
— Пет? — Той не успя да скрие удивлението си.
Тя го блъсна с юмрук в ребрата.
— Не ми се подигравай. — Монк долови усмивката в гласа й.
Притисна я по-силно към себе си.
— Добре. Засега ще го пазим в тайна.
Тя го целуна, не дълбоко, не страстно, а просто в знак на благодарност. Разделиха се, но продължиха през търговския център, без да пускат ръцете си.
Право напред и облята в ярки светлини се издигаше целта на нощната им разходка — замъкът Смитсониън. Бойниците му от червен пясъчник, големите и малките кули грееха в мрака — той целият беше един анахронизъм, кацнал сред подредения град. Централната сграда приютяваше информационния център
