замръзнали шисти. От небето се сипеше сняг на парцали, завихрена пелена, която смаляваше видимостта до няколко крачки и ги обвиваше в странен сивкав полумрак. Но поне бяха на завет от ужасния леден вятър. Дълбоката клисура, в която се бяха спуснали, лежеше напряко на свирепите му повеи.
Нямаше как да избягат от студа обаче, а температурите падаха главоломно. Дори с дебелата си парка и ръкавици Лиза трепереше. Макар да бяха вървели по-малко от час, от горещината на горящия манастир беше останал само спомен. Малкото непокрита кожа по лицето й гореше като ожулена.
Пейнтър сигурно беше много по-зле. Беше навлякъл дебелите панталони и вълнените ръкавици на един мъртъв монах. Но нямаше качулка, само шал, вързан през долната половина на лицето му. Дъхът му се кълбеше в ледения въздух.
Трябваше да намерят заслон.
При това скоро.
Тя се хързулна на задник по един особено стръмен участък и Пейнтър й подаде ръка. Бяха стигнали дъното. Клисурата завиваше между високите, почти отвесни стени.
Тук новият сняг вече беше натрупал трийсетина сантиметра.
Преходът без специални обувки щеше да е труден.
Сякаш усетил тревогата й, Пейнтър посочи към тясното ждрело. Там една козирка предлагаше завет. Тръгнаха през снега.
Лиза погледна назад. Следите им бързо се запълваха със сняг. След минути щяха да се заличат напълно. Снегът щеше да скрие пътя им от евентуални преследвачи, да, но въпреки това я изнервяше. Сякаш заличаваше самото им съществуване.
Обърна се напред.
— Имаш ли някаква представа къде отиваме? — попита шепнешком — не толкова от страх, че някой ще я чуе, а от несъзнателен стремеж да е в унисон с притискащата ги тишина.
— Съвсем смътна — отвърна Пейнтър. — Тези гранични земи дори ги няма на картата. В по-голямата им част не е стъпвал човешки крак. — Той махна с ръка. — Когато за пръв път дойдох тук, проучих подробно сателитните снимки, с които разполагах, но дори и те нямат особена практическа стойност. Теренът е прекалено пресечен.
Продължиха мълчаливо още няколко крачки.
После Пейнтър погледна назад към нея.
— Знаеш ли, че през 1999-а тук горе са открили Шангри-ла?
Лиза го изгледа. Не можеше да прецени дали се усмихва зад шала си и се опитва да успокои страховете й.
— Шангри-ла? Като в „Изгубения хоризонт“? — Помнеше и книгата, и филма. Изгубен утопистки рай, замръзнал във времето сред върховете на Хималаите.
Пейнтър се обърна и продължи напред, като обясняваше в движение:
— Екипът на „Нешънъл Джиографик“ открил чудовищно дълбоко ждрело в Хималаите на няколкостотин мили южно оттук, на завет под един планински склон, който го скривал от очите на сателитите. На дъното му имало субтропичен рай. Водопади, борове и елхи, поляни с рододендрони, потоци, обточени с мури и хвощове. Истинска градина, пълна с живот, оградена отвсякъде с лед и сняг.
— Шангри-ла?
Той сви рамене.
— Просто доказателство, че науката и сателитите невинаги могат да разкрият онова, което светът е решил да скрие.
Зъбите му вече тракаха. Дори самото говорене хабеше дъх и топлина. Трябваше да намерят собствената си Шангри-ла.
Продължиха в мълчание. Снегът натрупваше.
След десетина минути клисурата рязко свърна встрани. При ъгъла козирката над главите им изчезна.
Спряха и впериха отчаяни погледи напред.
Клисурата се спускаше рязко надолу, разширяваше се и се отваряше към небето. Право пред тях пелена от сняг изпълваше хоризонта. От време на време поривите на вятъра отваряха за миг изглед към дълбоката долина.
Определено не беше Шангри-ла.
Теренът беше насечен от замръзнали назъбени канари, твърде стръмни за хора без специална алпинистка екипировка. Поток се спускаше надолу през неравния терен в серия високи водопади — разбира се, замръзнали в синкав лед, неподвластен на времето.
Отвъд канарите, сред мъгла от сняг, лежеше дълбоко ждрело, оттук изглеждаше бездънно. Краят на света.
— Ще намерим път надолу — побърза да каже Пейнтър.
И се гмурна отново в пастта на бурята. Скоро потънаха в сняг до над глезените, после и до средата на прасеца. Пейнтър й разравяше пътечка.
— Чакай — каза тя. Даваше си сметка, че той няма да издържи още дълго. Беше я довел дотук, но не бяха екипирани да продължат. — Там.
Поведе го към скалната стена. Подветрената страна беше като че ли по-защитена.
— Къде… — почна той, но зъбите му тракаха толкова силно, че не успя да довърши.
Тя му посочи мястото, където замръзналият поток падаше покрай високата стена. Шерпът Таски ги беше понаучил някои неща за оцеляването в планината. Един от най-важните му уроци беше как да намериш заслон.
Лиза знаеше наизуст петте най-подходящи места.
Както ги беше инструктирал Таски, тя се насочи към мястото, където леденият водопад стигаше до тяхното ниво и черната скала се срещаше със синьо-белия лед. Според водача им лятното снеготопене в Хималаите превръщало водопадите в бесни порои, способни да издълбаят в скалата дълбоки джобове. В края на лятото водните потоци намалявали и постепенно замръзвали, като често оставяли празни пространства зад себе си.
Лиза с облекчение установи, че и този поток не прави изключение.
Благослови и Таски, и всичките му предци.
Разби с лакът кората от скреж и отдолу между леда и стената лъсна черна пролука. А зад нея се отваряше малка кухина.
Пейнтър застана до нея.
— Нека проверя дали е безопасно.
Извърна се странично, промуши се през пролуката… и изчезна. След миг слаба светлинка освети водопада.
Лиза надникна през пролуката.
Пейнтър стоеше на две крачки от нея с фенерчето в ръка. Плъзгаше лъча по стените на малката ниша.
— Изглежда наред. Все ще можем да останем тук, докато бурята утихне.
Лиза се промуши след него. На завет от вятъра и снега веднага й стана по-топло.
Пейнтър изключи фенерчето. Всъщност не им трябваше допълнително осветление. Ледената стена пропускаше слабата дневна светлина и сякаш дори я усилваше. Замръзналият водопад грееше и блещукаше.
Пейнтър се обърна към нея, очите му бяха сини, в тон с блестящия лед. Лиза огледа лицето му за признаци на измръзване. От вятъра кожата му бе зачервена. Индианският му произход беше изписан в структурата на лицето му. Само сините очи не си пасваха.
— Благодаря — каза той. — Май току-що отървахме кожите благодарение на теб.
Тя сви рамене и отклони поглед.
— Връщам ти услугата.
Въпреки небрежните й думи обаче й стана приятно от признателността му — повече, отколкото би предположила.
— Откъде знаеше как да намериш… — Остатъкът от изречението му се загуби сред силна кихавица. —
