Ох!
Лиза свали раницата.
— Стига си питал. Първо трябва да се стоплим.
Отвори медицинската си чанта и измъкна изолиращо одеяло. Макар да изглеждаше измамно тънко, специалната му материя задържаше деветдесет процента от телесната топлина. А и Лиза не разчиташе само на нея.
Извади компактен каталитичен отоплител, задължителен елемент от екипировката на алпинистите.
— Седни — нареди на Пейнтър и постла одеялото върху студената скала.
Той не възрази, толкова беше изтощен.
Лиза седна до него и заметна одеялото около двамата в импровизиран пашкул. След като се сгушиха вътре, натисна бутона за електронно включване на отоплителя. Устройството се захранваше от малък бутанов цилиндър, достатъчен за четиринайсет часа. Ако го използваха пестеливо и с прекъсвания, в комбинация с одеялото, нямаше причина да не оцелеят два, дори три дни.
Пейнтър потръпна.
— Свали си ръкавиците и ботушите — каза тя и се зае да направи същото. — Стопли си ръцете над отоплителя и почвай да разтриваш пръстите на ръцете, на краката, носа, ушите.
— Срещу из… измръзване…
Тя кимна.
— Натрупай колкото се може повече дрехи между себе си и скалата, за да се намали топлинната загуба.
Съблякоха се и облицоваха гнездото си с вълна и гъши пух.
Скоро стана почти уютно.
— Имам няколко шоколадчета — каза тя. — Можем да разтопим сняг за вода.
— Явно си специалист по оцеляване в трудни условия — каза Пейнтър, този път по-спокойно. Оптимизмът му, изглежда, се връщаше заедно с топлината в крайниците му.
— Само че нищо тук няма да ни спаси от куршум — каза тя и го погледна. Носовете им почти се допираха.
Пейнтър въздъхна и кимна. Бяха се спасили от студа, но не и от другата опасност. Бурята, заплаха преди, сега им осигуряваше известна защита. Но после какво? Нямаше как да се свържат с цивилизацията. Нямаха оръжия.
— Ще стоим скрити — каза той. — Който и да е подпалил манастира, няма как да ни проследи дотук. Когато бурята спре, ще дойдат спасителни отряди. Да се надяваме, че ще имат и хеликоптери. Можем да им сигнализираме с ракетката — видяха в комплекта ти за спешни случаи.
— И да се надяваме, че спасителите ще стигнат до нас преди другите.
Той посегна и стисна коляното й. Лиза беше благодарна, че не я засипва с фалшиви окуражавания. Ръката й стисна в отговор неговата. Това беше достатъчно.
Замълчаха, всеки потънал в мислите си.
— Според теб какви са те? — попита тихо Лиза.
— Не знам. Но онзи изпсува, когато го съборих. На немски. Беше все едно се удрям в танк.
— На немски? Сигурен ли си?
— В нищо не съм сигурен. Може да е наемник. Очевидно е преминал военно обучение.
— Чакай — каза Лиза и се изви да стигне до раницата си. — Нали го снимах.
Пейнтър поизправи гръб, при което размести единия ъгъл на одеялото. Бързо го пъхна под бедрото си, за да затвори пролуката.
— Снимала си го, наистина?
— Иначе нямаше как светкавицата да работи достатъчно дълго. Настроих фотоапарата на продължително снимане — в този режим прави по пет снимки на секунда. Нямам представа какво е уловил. — Тя се завъртя напред и включи фотоапарата.
Рамо до рамо гледаха втренчено малкото плазмено екранче. Лиза извика последните снимки. Повечето бяха неясни, но гледани една след друга, бяха като забавен каданс на бягството им — реакцията на стреснатия убиец, ръката му, вдигната инстинктивно да предпази очите, изстрелите към Лиза, връхлитащият отгоре му Пейнтър.
На няколко снимки бяха попаднали части от лицето на мъжа. Като подредиха мислено пъзела, се получи грубо подобие на портрет — руса до бяло коса, ниско, животинско някак чело, издадена челюст. Последната снимка, изглежда, бе направена, когато Лиза притича покрай Пейнтър и убиеца. Уловила беше в едър план очите му, очилата за нощно виждане — килнати над едното ухо. Очите му излъчваха дива ярост, подсилена от фотографския ефект на червените зеници.
Лиза се сети за Релу На, далечния роднина на Анг Гелу, който ги беше нападнал със сърпа. Очите на лудия монах излъчваха нещо подобно. Тръпки, които нямаха нищо общо със студа, полазиха по гърба й.
Забеляза и нещо друго.
Очите бяха с различен цвят.
Едното беше яркосиньо.
Другото — мъртво бяло.
Можа да беше дефект заради светкавицата…
Върна снимките към началото. После ги пусна на бърз преглед и спря на последната снимка преди серията в избата. Снимка на стена, изписана с кръв. Съвсем беше забравила за нея.
— Какво е това? — попита Пейнтър.
Вече му беше разказала тъжната история за лама Кемсар.
— Това беше написал на стената старецът. Една и съща поредица символи, която се повтаря.
Пейнтър се наведе да погледне по-отблизо.
— Можеш ли да го увеличиш?
Тя го направи, макар и за сметка на известна яснота на образа.
Пейнтър сбърчи вежди.
— Не е тибетски, нито непалски. Виж колко ъгловати са символите. Прилича повече на нордически руни или нещо такова.
— Смяташ ли?
— Възможно е. — Пейнтър се облегна назад и изпъшка уморено. — Във всеки случай ме кара да се питам дали лама Кемсар не е знаел повече, отколкото е бил склонен да сподели.
Лиза си спомни нещо, което беше пропуснала да му спомене.
— След като старият монах си преряза гърлото, открихме символ, изрязан на гърдите му. Тогава реших, че е просто случайност или резултат от умопомрачението му. Сега обаче не съм толкова сигурна.
— Какво представляваше? Можеш ли да го нарисуваш?
— Не е нужно. Беше свастика.
Пейнтър вдигна вежди.
— Свастика?
— Да. Дали стресът не го е върнал към нещо преживяно в миналото, нещо, което го е изплашило?
Разказа му историята за роднината на Анг Гелу. Как Релу На избягал от маоистките бунтовници, ужасен от жестокостта им, след като започнали да отсичат със сърпове крайниците на невинни селяни. А после самият той бе направил същото, когато болестта му бе отнела разсъдъка и бе извадила на повърхността дълбоко заровена стара травма.
Пейнтър се намръщи.
— Лама Кемсар беше прехвърлил седемдесетте. Което означава, че по време на Втората световна война е бил юноша. Следователно е възможно. Нацистите са пращали изследователски експедиции в Хималаите.
— Тук ли? И защо?
Пейнтър сви рамене.
— Говори се, че Хайнрих Химлер, шефът на СС, бил маниак на тема окултизъм. Изучавал древни
