централно заключване.
— Хайде. — Грей слезе и тръгна след Фиона.
Тя вече вървеше към къщата.
Грей я настигна при стъпалата към верандата и я хвана над лакътя.
— Движим се в група. Никой няма да се отделя.
Тя обърна лице към него, не по-малко ядосана.
— Именно. Движим се в група. Никой не се отделя. Което означава да не ме зарязвате в разни самолети и коли. — Издърпа ядно ръката си и отвори вратата.
Камбанка извести за пристигането им.
Един млад служител вдигна глава от махагоновото бюро на рецепцията встрани от входа. Жар грееше в камината и прогонваше утринния хлад. Фоайето бе с дебели греди по тавана и каменни плочи по пода. Избелели стенописи, които изглеждаха на стотици години, красяха стените. Но се забелязваха и признаци на лошо стопанисване — ронеща се мазилка, прах по лавиците, разнищени и избелели пътеки по пода. Явно къщата беше подминала разцвета си.
Служителят — румен и млад, със спортна фланелка и зелени панталони — им кимна. Беше двайсетинагодишен и приличаше на русокос колежанин от телевизионна реклама.
— Guten morgen — поздрави той Грей, който тъкмо пристъпваше към бюрото му.
Под съпровода на трескавиците Монк огледа фоайето и измърмори:
— Нищо „guten“ няма в това утро.
— А, американци — каза младежът. В тона му се появи известен хлад.
Грей се изкашля.
— Чудехме се дали това е старото имение Хирцфелд?
Очите на младежа се разшириха едва доловимо.
— Ja, aber… вече двайсетина години е общежитие Буршлос. Откакто баща ми, Йохан Хирцфелд, го получил в наследство.
Значи бяха уцелили мястото. Грей хвърли поглед на Фиона, която му вдигна вежди, сякаш го питаше: „Какво?“. Ровеше за нещо в раницата си. Грей се надяваше Монк да е бил прав и в раницата й да няма запалителни гранати.
Насочи вниманието си към служителя на рецепцията.
— Чудех се дали ще можем да разговаряме с баща ви.
— Относно? — Хладът се беше върнал, плюс известна бдителност.
Фиона избута Грей.
— Относно това. — И плесна една позната му вече книга върху бюрото. Библията на Дарвин.
О, Господи… На самолета Грей не беше изпускал книгата от очи.
Явно все пак я бе изпуснал.
— Фиона — предупредително каза той.
— Моя си е — изсумтя тя под нос.
Младежът взе книгата и я разлисти. По нищо не личеше да я е виждал някога.
— Библия? Проповядването в общежитието е забранено. — Затвори книгата и я бутна към Фиона. — А и баща ми е евреин, между другото.
Фиона така или иначе беше разкрила картите им, така че Грей реши да кара направо.
— Тази библия е принадлежала на Чарлз Дарвин. Имаме причина да вярваме, че някога е била част от семейната ви библиотека. Надявахме се баща ви да ни каже за нея нещо повече.
Този път младежът погледна библията малко по-почтително.
— Библиотеката е била разпродадена, преди баща ми да влезе във владение. Аз изобщо не съм я виждал. От съседи съм чувал, че била събирана в продължение на векове.
Младежът заобиколи бюрото и ги поведе покрай камината към арка, водеща към малка стая. Едната стена беше заета изцяло от високи тесни прозорци, които създаваха атмосфера на параклис. На стената отсреща имаше незапалена камина, толкова голяма, че човек можеше да застане вътре прав. Покрай останалите стени бяха наредени маси и пейки. Иначе беше празна, като се изключеше една възрастна жена с престилка, която метеше пода.
— Тук се е помещавала библиотеката. Сега е трапезария за гостите на общежитието. Баща ми винаги е бил против продажбата на имението, но данъците… Сигурно пак по тази причина са разпродали библиотеката преди петдесет години. Баща ми се принуди да предложи на търг повече от оригиналната мебелировка. С всяко поколение по малко от семейната история изчезва.
— Жалко — каза Грей.
Младежът кимна и се обърна.
— Ще се обадя на баща си. Да го питам дали ще иска да говори с вас.
След малко младежът им махна и ги поведе към широка двойна врата. Отключи я и я задържа отворена да влязат. Вратата водеше към частта от къщата, обитавана от семейството.
Младежът — представи се като Райън Хирцфелд — ги поведе към задната част на къщата и оттам към зимна градина, цялата от стъкло и бронз. Папрати и цветя се редяха в саксии покрай стените. Стъпаловидни рафтове се катереха по едната остъклена стена, претъпкани с различни видове растения, някои от които приличаха на бурени. В дъното се издигаше самотно палмово дръвче, короната му стигаше до стъкления покрив, част от листата му бяха пожълтели. Цялото място изглеждаше някак запуснато и оставено само на себе си. Впечатлението се подсилваше и от водата, която капеше през пукнатина в едно от стъклата на покрива и се събираше в сложена на пода кофа.
Зимната градина всъщност приличаше повече на пущинак.
В средата на помещението крехък мъж седеше на инвалидна количка. Краката му бяха завити с одеяло. Беше зареял поглед към задния двор. По стъклата се стичаше дъждовна вода и светът навън изглеждаше нереален и смътен.
Райън се приближи някак срамежливо до него и каза:
— Vater. Hier sind die Leute mit der Bibel.
— Auf Englisch, Райън… auf englisch. — Мъжът завъртя едното колело и инвалидната количка се обърна към тях. Кожата му изглеждаше тънка като хартия. Гласът му хриптеше. Сигурно страдаше от белодробен емфизем.
Райън, синът, се беше намръщил отегчено. Грей се зачуди дали младежът изобщо си дава сметка за изражението си.
— Аз съм Йохан Хирцфелд — каза възрастният мъж. — Значи сте дошли да питате за старата библиотека. Напоследък има голям интерес. Десетилетия наред нито дума. А сега за една година — два пъти.
Грей си спомни разказа на Фиона за тайнствения възрастен господин, който се появил в книжарницата на Грете с молба да прегледа архивите й. Сигурно бе видял фактурата за покупка и бе проследил пътя й дотук.
— Райън каза, че една от книгите е у вас.
— Библията на Дарвин — потвърди Грей.
Възрастният мъж протегна ръце. Фиона пристъпи напред и постави книгата върху разперените му длани. Той я сложи в скута си.
— Не съм я виждал, откакто бях малко момче — изхъхри мъжът. После вдигна поглед към сина си. — Danke, Райън. По-добре се върни на рецепцията.
Райън кимна, отстъпи неохотно назад, после се обърна и излезе.
Йохан изчака синът му да затвори вратата, после въздъхна и пак сведе поглед към библията. Отвори на гърба на предната корица, където беше записано фамилното дърво на семейство Дарвин.
— Това беше едно от най-ценните притежания на семейството ни. Библията била подарена на прадядо ми през 1901-ва от Британското кралско общество. Той е бил уважаван ботаник.
Грей долови меланхоличната нотка в гласа му.
— Родът ни има отдавнашна традиция в научните изследвания и достижения. Нищо от калибъра на хер Дарвин, разбира се, но и ние сме дали нещо на науката, пък било то и само бележки под линия. — Погледът му се върна към облените от дъжда прозорци. — Това отдавна приключи. Сега май ще трябва да се
