— И все пак — възрази Лиза — да се запълни тази пропаст с Божията ръка не е никаква наука. Само защото още не разполагаме с отговор, който да я запълни, не означава, че е имало свръхестествена намеса.
— Не казвам, че е свръхестествена. А и кой е казал, че нямам отговор, с който да запълня пропастта?
Лиза я зяпна невярващо.
— Какъв отговор?
— Нещо, което открихме още преди десетилетия, като проучвахме Камбаната. Нещо, което учените днес едва начеват.
— И какво е то? — Лиза я гледаше с очакване. Нямаше смисъл да прикрива интереса си към нещо, свързано с Камбаната.
— Ние го наричаме квантова еволюция.
Лиза си спомни за историята на Камбаната и нацистките изследвания върху странния свят на субатомните частици и квантовата физика.
— Какво общо има всичко това с еволюцията?
— Тази нова научна област, квантовата еволюция, не само предлага най-силния аргумент в полза на интелигентния дизайн — каза Анна, — но отговаря и на въпроса кой е дизайнерът.
— Шегувате се. И кой е? Бог?
— Nein. — Анна я погледна в очите. — Ние.
Преди да е обяснила повече, радиоточката на стената изпука и се чу познат глас. Гюнтер.
— Имаме нещо за саботьора. Тръгваме.
Грей задмина един стар селски камион, натоварен със сено. Мина на пета и влезе на скорост в последния завой. Вече бяха на билото на възвишението и към долината долу се откриваше панорамна гледка.
— Долината Алме — каза Монк. Стискаше здраво ръкохватката над вратата.
Грей мина на по-ниска скорост и намали.
Монк го изгледа сърдито.
— Виждам, че Рейчъл ти е давала уроци по италианско шофиране.
— Когато си в Рим…
— Не сме в Рим.
Очевидно не бяха. Спускаха се към широка речна долина, зелена шир от ливади, гори и ниви. В отсрещния край на долината немско селце, излязло сякаш от пощенска картичка, се гушеше в ниското с острите си червени покриви и каменни къщи между тесни лъкатушни улички.
Ала друго привлече погледа им — масивният замък, кацнал на отсрещното възвишение, като гнездо сред гората току над селото. Кулите му стърчаха високо и по върховете им се вееха знамена. Макар да бе солиден и грубоват, като повечето укрепени сгради по бреговете на Рейн, в него се долавяше и някаква приказност, навяваща мисли за омагьосани принцеси и рицари на бели коне.
— Ако Дракула беше гей — каза Монк, — това щеше да е замъкът му.
Грей разбираше какво има предвид приятелят му. Имаше нещо смътно зловещо в това място, но пък може да се дължеше и само на смрачилото се небе и тъмните облаци, приближаващи от север. Късмет щеше да е, ако стигнеха до селото, преди да се е извила бурята.
— А сега накъде? — попита Грей.
Откъм задната седалка се разнесе шумолене — Фиона разгръщаше картата. Беше я взела от Монк и си бе присвоила ролята на навигатор — съвсем уместна, предвид че още не им беше казала къде точно отиват.
Наведе се напред и посочи към реката.
— Трябва да минем по моста.
— Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм. Мога да разчета една проста карта.
Грей подкара надолу, изпревари дълга колона велосипедисти, екипирани в многоцветно разнообразие от впити тениски и клинове, настъпи газта и скоро влязоха в селото.
То сякаш беше излязло от друго столетие. По всички прозорци имаше сандъчета с лалета, а заострените покриви до един си имаха високи фронтони. От главната улица се отделяха калдъръмени пресечки. Прекосиха площад, обточен с кафенета, бирарии и подиум за духова музика в центъра — тук сигурно всяка вечер свиреха полка.
Скоро вече се клатушкаха по моста и отново се озоваха сред ливади и малки ферми.
— Следващата вляво! — извика Фиона.
Наложи се Грей да набие спирачки, за да вкара автомобила в острия завой.
— Другия път кажи малко по-навреме.
Пътят се стесни, с живи плетове и вляво, и вдясно. Асфалтът отстъпи на калдъръм. БМВ-то се тресеше по неравната настилка. Скоро между калдъръма се появиха буренаци, после пред тях се появи порта от ковано желязо, отворена.
Грей намали.
— Къде сме?
— Това е мястото — каза Фиона. — Оттук е дошла библията на Дарвин. Имението Хирцфелд.
Грей вкара БМВ-то през портата. От мрачното небе закапа дъжд. Отначало леко, после се усили.
— Тъкмо навреме — каза Монк.
От другата страна на портата имаше широк двор, ограден от две страни с крилата на малко имение в селски стил. Голямата къща, право напред, беше само на два етажа, но покритият с каменни плочи покрив се издигаше в стръмен наклон и й придаваше известно великолепие.
Светкавица блесна в небето и те вдигнаха глави.
Замъкът се издигаше на върха на залесения склон зад имението. Сякаш надвисваше над къщата.
— Ой! — остро извика някой.
Грей моментално заряза гледките.
Един велосипедист — буташе колелото си под дъжда — едва не се беше наврял под гумите на БМВ-то. Младежът — бе с жълта футболна фланелка и колоездачески клин — удари с длан капака на автомобила.
— Гледай къде караш бе, човек! — И показа среден пръст на Грей.
Фиона вече беше свалила стъклото на прозореца си и беше подала глава навън.
— Чупката бе, простак! Що не гледаш къде си навираш впитото педерастко клинче!
Монк поклати глава.
— Фиона май вече си спечели един ухажор.
Грей паркира колата до къщата. Имаше само още един автомобил, затова пък планински велосипеди и бегачи имаше цяла редица. Групичка измокрени младежи и девойки стояха под един навес, струпали раниците си на земята. Чу ги да говорят, след като изключи двигателя. На испански. Изглежда, бяха попаднали в младежко общежитие. Или поне сега беше такова. Направо надушваше миризмата на пачули и коноп.
Наистина ли търсеха това място?
Дори и така да беше, не му се вярваше, че ще открият нещо ценно. Но така или иначе вече бяха тук.
— Чакайте ме в колата — каза той. — Монк, остани…
Задната врата се отвори и Фиона слезе.
— Следващия път — каза Монк, докато посягаше да отвори своята врата, — гледай да избереш модел с
