муниции.
Този път нямаше да го хванат неподготвен.
Накрая стигнаха до автомобила. Тъмносиньо БМВ 525i.
Фиона тръгна към шофьорската врата.
Грей й пресече пътя.
— Много смешно.
Монк заобиколи откъм другата страна на колата и извика:
— Пушка!
Фиона приклекна и се заоглежда трескаво.
Грей я изправи и я поведе към задната врата.
— Монк просто си заплю мястото до шофьора.
Фиона изгледа намръщено Монк над покрива на колата.
— Тъпанар!
— Без обиди. А ти не се връзвай толкова лесно, дечко.
Качиха се, Грей запали двигателя и погледна назад към Фиона.
— Е? Накъде?
Монк вече беше извадил карта.
Фиона се приведе напред, посегна над рамото на Монк и плъзна пръст по картата.
— Извън града. На двайсет километра югозападно. Трябва да стигнем до село Брен в долината Алме.
— И какъв е адресът там?
Фиона се облегна назад.
— Много смешно — подхвърли му собствената му реплика отпреди малко.
Грей срещна погледа й в огледалцето. Фиона го гледаше с отвращение. Май опитите му да й измъкне информация бяха принципно обречени на провал.
Но пък човек трябва да опитва, нали така.
Фиона му махна да потегля.
Понеже нямаше друг избор, Грей се подчини.
В другия край на паркинга двама души седяха в бял спортен мерцедес. Мъжът свали бинокъла от очите си и си сложи италиански слънчеви очила. Кимна на близначката си. Тя тихо заговори в сателитния телефон. Говореше на датски.
Другата й ръка държеше неговата. Той потърка татуировката й с палец.
Тя стисна пръстите му.
Той сведе поглед и забеляза изгризания й до кръв нокът. Това дребно несъвършенство се набиваше в очи като счупен нос.
Тя забеляза погледа му и смутено се опита да скрие грозния пръст.
Нямаше от какво да се срамува. Той разбираше объркването и болката, които се криеха зад това самоосакатяване. Снощи бяха изгубили Ханс, един от по-големите си братя.
Убил го беше човекът, който шофираше тъмносиньото БМВ.
Тъмната кола вече излизаше от паркинга. GPS предавателят, който бяха лепнали на рамата, щеше да им дава постоянна информация за движението й.
— Разбрано — каза в телефона сестра му. — Както се очакваше, движат се по следите на книгата. Несъмнено отиват към имението Хирцфелд в Бьорен. Ще поставим самолета под наблюдение. Всичко е подготвено.
Заслуша се и улови погледа на брат си.
— Да — каза тя, както в телефона, така и на брат си, — няма да се провалим. Ще вземем библията.
Той кимна утвърдително. Измъкна ръката си от нейната, завъртя ключа и запали колата.
— Дочуване, дядо — каза сестра му.
Остави телефона, после посегна и приглади един кичур от русата коса на брат си.
Съвършен.
Винаги съвършен.
Той целуна върховете на пръстите й.
Обич и едно обещание.
Щяха да си отмъстят.
Скръбта трябваше да почака.
Мъжът изкара белия мерцедес от паркинга и ловът започна.
Върхът на поялника подскачаше. Пейнтър го хвана по-здраво. Ръката му трепереше лошо, но не от страх. Зад дясното му око все така пулсираше болка. Беше взел цяла шепа тиленол, заедно с две таблетки фенобарбитал, който уж намаляваше конвулсиите. Нито едно от лекарствата нямаше да спре физическата и психическа дегенерация, но според Анна поне щели да удължат с малко работоспособността му.
С колко време разполагаше?
Три дни, а навярно доста преди това щеше вече да е на легло, безполезен.
Мъчеше се да не мисли за това. Тревогите и отчаянието можеха да го свалят по-бързо и от болестта. Както с типичната си индианска мъдрост казваше дядо му: „Докато кършиш ръце, няма да си запретнеш ръкавите“.
Стиснал зъби, Пейнтър се съсредоточи върху задачата да запои жичките на единия кабел към жичките на другия. Целият подземен замък беше обточен с кабели, част от които извеждаха до богатия набор от различни антени. Включително към сателитната чиния, скрита някъде по високите части на планината.
Този път успя, облегна се назад и зачака спойката да се охлади. Седеше на работна маса, отрупана с инструменти и части, всичките в спретнати редички като в операционна зала. Плюс два отворени лаптопа по фланговете.
И двата осигурени му от Гюнтер. Човекът, убил монасите. И Анг Гелу. Изпълваше го гняв всеки път, когато Гюнтер се приближеше.
Като сега например.
Гигантът стоеше зад рамото му и наблюдаваше зорко всяко негово движение. Бяха само двамата в стаята. Пейнтър се замисли дали да не му ръгне поялника в окото. Но после какво? Бяха на километри от цивилизацията, а над неговата глава висеше смъртна присъда. Съдействието беше единственото им средство за оцеляване. Пак с тази цел Лиза беше останала с Анна в кабинета й и работеше по лечението от своя си ъгъл.
Пейнтър и Гюнтер работеха заедно.
Опитваха се да открият саботьора.
Според Гюнтер бомбата, унищожила Камбаната, била заложена ръчно. И понеже никой не беше напускал комплекса след експлозията, саботьорът най-вероятно още беше в замъка.
Ако го заловяха, сигурно щяха да научат повече.
За тази цел беше пусната мълва, която да послужи за примамка.
Сега оставаше да заложат и капана, който вървеше с нея.
Единият лаптоп беше свързан с комуникационната мрежа на замъка. Пейнтър вече се беше вмъкнал в системата с паролите, дадени му от Гюнтер. Беше въвел серия компресирани кодови пакети, които следяха системата за всички изходящи съобщения. Ако саботьорът направеше опит да се свърже с външния свят, щяха да го открият, както и мястото, от което предава.
Но Пейнтър не очакваше саботьорът да действа толкова тромаво. Все пак беше действал успешно дълго
