— Кой е там? — повтори Камиси, застанал на прага на дома си. Някой дебнеше вътре, в задната стая.
Или пък беше някакво животно.
Маймуни често влизаха в къщите тук, а понякога и по-едри животни.
Въпреки това той не смееше да влезе. Напрягаше поглед, но всички завеси бяха спуснати. След шофирането на ярката дневна светлина сумракът в бунгалото беше непроницаем като в джунгла.
Застанал на верандата, Камиси протегна ръка през прага към ключа за осветлението. Отпърво не го напипа. После го откри и натисна копчето. Голата крушка на тавана светна и озари оскъдно обзаведената предна стая и кухненския бокс. Но с нищо не му помогна да разбере кой или какво го дебне в стаята отзад.
Чу някакво шумолене там.
— Кой…
Силно ужилване във врата прекъсна думите му. Камиси се стресна и несъзнателно пристъпи в стаята. Ръката му се вдигна към ухапаното място. Пръстите му напипаха нещо с пера.
Извади го от кожата си и го погледна неразбиращо.
Стреличка.
Използваше същите, когато се налагаше да приспи някое едро животно.
Ала тази беше различна.
Падна от пръстите му.
Краткият миг недоумение беше достатъчен на токсина да стигне до мозъка му. Светът се килна. Камиси се опита да запази равновесие… и не успя.
Дъсченият под литна към лицето му.
Той успя да омекоти малко удара, но въпреки това се удари зле, особено главата. Светли искри се пръснаха за миг сред спускащата се тъмнина. Главата му се люлееше. Под ъгъл от пода Камиси мярна върху дъските някакво въже. Опита се да фокусира погледа си върху него. „Не е въже!“
Змия. Дълга три метра.
Позна я веднага.
Черна мамба.
Мъртва беше, срязана наполовина. Наблизо се търкаляше мачете. Неговото мачете.
Крайниците му вече изтръпваха вледенени, когато истината най-после си проби път до съзнанието му.
Отровната стреличка.
Не беше като онези, които той използваше в джунглата. Тази имаше две връхчета. Като зъби.
Очите му не мръдваха от мъртвата змия.
Постановка.
Смърт от змийско ухапване.
Откъм задната стая изскърцаха дъски. Останали му бяха сили колкото да обърне глава. Сега на прага стоеше тъмна фигура, осветена само отчасти от лампата, и го наблюдаваше безизразно.
Не.
В това нямаше смисъл.
Защо?
Така и нямаше да получи отговор.
Обви го мрак и го отнесе със себе си.
8.
Смесена кръв
— Ти оставаш тук — каза Грей. Стоеше в средата на основния салон на самолета, с юмруци на кръста, и нямаше никакво намерение да отстъпи.
— Дрън-дрън — отвърна Фиона. Стоеше на крачка от него и очевидно и тя не смяташе да отстъпва.
Монк се бе облегнал на отворената врата на самолета, скръстил ръце на гърдите си, и явно се забавляваше.
— Още не съм ти казала адреса — посочи Фиона. — Избирай: да обикаляш от врата на врата, да кажем месец, или да дойда с вас и да ви заведа където трябва. Ти решаваш, пич.
Грей почервеня и от яд, и от притеснение. Защо не й беше измъкнал адреса, докато още беше слаба и уязвима? Поклати глава. „Слаба“ и „уязвима“ не се връзваха с Фиона в нито едно нейно състояние.
— Е, кое от двете?
— Май ще си имаме ремарке — обади се Монк.
Грей нямаше да се даде толкова лесно. Може би ако я уплашеше, ако й припомнеше колко близо бе до смъртта и в книжарницата, и в парка…
— А раната ти?
Фиона вирна вбесено нос.
— Нищо ми няма. Тая течна превръзка е голяма работа.
— Може и да плува с нея даже — каза Монк. — Водоустойчива е.
Грей го изгледа сърдито.
— Не е там въпросът.
— А къде е? — не отстъпваше Фиона.
Грей пак се обърна към нея. Не искаше да носи повече отговорност за момичето. И определено нямаше време да се прави на бавачка.
— Страх го е да не пострадаш — каза Монк и сви рамене.
Грей въздъхна.
— Фиона, просто ни кажи адреса.
— Качим ли се в колата, веднага ти го казвам — отвърна тя. — Но тук няма да остана, и толкова.
— Времето напредва — каза Монк. — И като гледам, май ще се понамокрим.
Небето беше синьо и ясно, но от север се влачеха тъмни облаци. Наближаваше буря.
— Добре. — Грей махна на партньора си да слиза. Така поне щеше да държи Фиона под око.
Слязоха по стълбичката на самолета. Вече бяха уредили въпроса с митницата и едно БМВ под наем ги чакаше на паркинга. Монк мъкнеше на рамо черна раница, Грей — още една. Хвърли кос поглед на Фиона. И тя мъкнеше раница.
— Откъде я взе?
— Имаше една резервна — обясни Монк. — Не бой се. В нейната няма оръжия, нито запалителни гранати. Поне така мисля.
Грей поклати глава и тръгна по пистата към паркинга. Освен че бяха с еднакви раници, и облеклото им беше кажи-речи еднакво — черни дънки, маратонки, пуловери. Висша туристическа мода. Добре че Фиона се беше закичила с няколко значки, иначе щяха да са съвсем като с униформа. Една от значките хвана окото му. Надписът гласеше: „ЧУЖДОТО Е НАЙ-СЛАДКО“.
Докато навлизаха в паркинга, той провери за последно оръжията си. Потупа деветмилиметровия Глок в кобур под пуловера си, плъзна пръсти и по дръжката на карбонизираната кама в кания на лявата си китка. В раницата имаше и други играчки — запалителни гранати, пакети с експлозив С4, допълнителни
