— Не си спомням. Но мога да проверя, ако искате.
Пейнтър сви рамене. Ех, ако имаше достъп до компютрите на Сигма… Усещаше, че в тази история с дядо й се крие още нещо.
— А след евакуацията? — попита Лиза. — Проучванията са продължили тук?
— Да. Макар и изолирани, учените тук следели работата на колегите си по света. След войната повечето нацистки учени се пръснали, мнозина били привлечени в засекретени проекти на различни страни. В Европа. В Съветския съюз. В Щатите. Те били нашите очи и уши и препращали важните и интересни данни към нас. Някои все още вярвали в каузата. Други били изнудвани с миналото си.
— Значи сте били в крак със световната наука.
Кимване.
— През следващите две десетилетия били направени значителни пробиви. Родили се свръхдеца, които живеели по-дълго. Тук тях ги отглеждали като царчета. Давана им била титлата Ritter des Sonnekonig. Рицари на краля-слънце. Като напомняне, че са родени благодарение на проекта Черно слънце.
— Съвсем по вагнеровски — изсумтя презрително Пейнтър.
— Може и така да е. Дядо ми държеше на традициите. Но знайте, че всички експериментални обекти тук, в Granitschloss, са били доброволци.
— Да, но дали сте преминали към доброволци заради внезапно пробудила се гузна съвест? Или защото не сте имали евреи подръка в Хималаите?
Анна се намръщи и дори не удостои думите му с коментар. Вместо това продължи:
— Въпреки забележителния напредък Рицарите все така ставали жертва на болестта. Симптомите все още се появявали около двегодишната им възраст, но били значително по-поносими. Острата дегенерация отпреди се превърнала в хронична. А с по-голямата продължителност на живота се появили и нови симптоми — психически увреди. Остра параноя, шизофрения, психози.
Лиза се обади:
— Тези, последните симптоми… приличат на онова, което сполетя монасите в манастира, нали?
Анна кимна.
— Всичко зависи от степента на облъчване и възрастта на облъчения. Децата, изложени вътреутробно на контролирани нива от квантовата радиация на Камбаната, показвали подобрения, последвани от пожизнена хронична дегенерация. Докато възрастните, като мен и като Пейнтър, които са били изложени на умерени количества неконтролирана радиация, страдат от по-остра форма на същата дегенерация с по- бързо влошаване на общото състояние. Монасите обаче, изложени на високо ниво радиация, са преминали директно към фазата на психическата дегенерация.
— A Sonnekonige? — попита Пейнтър.
— Също като при нас, и за тяхната болест няма лечение. Даже при тях е по-лошо, защото ако в Камбаната се крие надежда за нас, то те са имунизирани срещу въздействието й. Изглежда, ранното излагане на лъчението й ги прави резистентни към по-нататъшна подобна манипулация — за добро или зло.
— Значи когато те полудеят… — Пейнтър си представи как разни откачили супермени беснеят из замъка.
— Такова състояние би било заплаха за сигурността ни. Така че в крайна сметка опитите с хора бяха прекратени.
Пейнтър не успя да скрие изненадата си.
— Зарязали сте изследванията?
— Не точно. Тестовете с хора вече бяха станали неефикасни като експериментален метод. Твърде много време минаваше до отчитане на резултатите. Преминахме към нови модели. Модифицирани видове мишки, зародишна тъкан, отглеждана ин витро, стволови клетки. След като човешкият геном беше окончателно картографиран, ДНК тестовете станаха значително по-бърз метод за оценка на резултатите. Работата ни се ускори. Подозирам, че ако бяхме възобновили проекта Sonnekonige, днес щяхме да разполагаме с много по- добри резултати.
— И защо не го възобновихте?
Анна сви рамене.
— При опитните ни мишки все още се проявява деменция, а това е обезпокоително. Но основната причина да се откажем от експериментите с хора е друга — през последното десетилетие интересите ни се изместиха в нова посока. Вече не се виждаме като предвестниците на нова господарска раса. Наистина вече не сме нацисти. Вярваме, че от нашето дело, след като го усъвършенстваме, може да се възползва човечеството като цяло.
— Тогава защо не излезете на светло? — попита Лиза.
— И да приемем ограниченията, налагани от законите на международната общност и невежеството на игнорантите? Науката не е демократичен процес. Подобни спорни ограничения от морално естество биха забавили напредъка ни десеторно. А това е неприемливо.
Пейнтър се постара да не изсумти. Явно някои от убежденията на нацистите все още бяха на почит тук.
— А какво стана със Sonnekonige? — попита Анна.
— Уви. Много от тях починаха вследствие на общата физическа дегенерация, но повечето трябваше да бъдат евтаназирани, когато психиката им започна да се уврежда. Но все пак шепа от тях оцеляха. Като Клаус, когото вече видяхте.
Пейнтър си помисли за едрия здравеняк, който ги беше пазил по-рано. Спомни си потрепващата му ръка и изкривеното като от мозъчен удар лице — категорични признаци за дегенерация. Погледът му се плъзна към Гюнтер. Онзи го погледна в очите с безизразно лице. Едното око синьо, другото — мъртвешки бяло. Поредният Sonnekonige.
— Гюнтер беше последното дете, което се роди тук.
Анна посочи рамото си и даде знак на гиганта.
Гюнтер се намръщи още повече, но все пак нави нагоре ръкава си, почти до рамото. И до черната татуировка на ръката си.
— Това е символът на Sonnekonige — каза Анна. — Знак на гордост, дълг и постижение.
Гюнтер смъкна ръкава си и скри татуировката.
Пейнтър се сети за обидната дума, с която един от пазачите беше нарекъл Гюнтер зад гърба му, докато пътуваха със снегомобилите насам. Как точно го беше нарекъл? Leprakonig. Прокажения крал. Явно Рицарите на слънцето не се ползваха с голямо уважение сред младшия персонал. Гюнтер беше последният от своя вид и бавно дегенерираше. Кой щеше да го оплаче?
Очите на Анна се задържаха върху Гюнтер, после тя отново насочи вниманието си към тях двамата.
Може и да имаше един, който да го оплаче.
Лиза още стискаше ръката на Пейнтър под масата. Каза:
— Все още не сте ни казали едно нещо. Камбаната. Как предизвиква тя тези промени? Казахте, че били твърде закономерни, за да се дължат на случайни мутации.
Анна кимна.
— Така е. Проучванията не се ограничаваха само до ефектите на Камбаната. Голяма част от работата ни беше насочена към това как работи тя.
— И постигнахте ли някакъв напредък? — попита Пейнтър.
— Разбира се. Всъщност вече сме сигурни, че разбираме основните принципи на нейното функциониране.
Пейнтър примигна да скрие изненадата си.
— Сериозно?
Анна сбърчи чело.
— Мислех, че е очевидно. — Премести поглед към Лиза, после обратно към него. — Камбаната контролира еволюцията.
