всички имат едни и същи хокс-гени. Можеш да вземеш хокс-ген от мушица, да замениш с него съответния ген в жабешка ДНК и той пак ще си функционира чудесно. И понеже тези гени са основните превключватели на ембрионалното развитие, и най-миниатюрната промяна във всеки от тях води до масова поява на нови телесни форми.
Макар че не знаеше накъде води този разговор, Лиза се впечатли от дълбоките познания на Анна по темата. Не отстъпваха на нейните. Ако бяха на научна конференция, спорът сигурно би й доставил истинско удоволствие. Всъщност непрекъснато й се налагаше да си напомня кой седи срещу нея.
— Следователно появата на хокс-гените непосредствено преди началото на камбрия може да обясни експлозията на нови животински форми — продължи Анна. — Но хокс-гените не могат да обяснят други моменти на бърза — почти целенасочена — еволюция.
— Като? — Дискусията ставаше все по-интересна.
— Като пръсканите молци. Сигурно знаете за тях?
Лиза кимна. Сега Анна повдигаше един от основните аргументи на другия научен лагер. Пръсканите молци живееха по брезите и бяха „напръскани“ с бели точици, за да се сливат с кората, един вид защитен камуфлаж срещу птиците, които се хранят с тях. Но когато близо до Манчестър била построена фабрика за обработка на въглища и дърветата почернели от саждите, белезникавите молци изведнъж започнали да изпъкват на тъмния фон и станали лесна плячка. Но само след няколко поколения доминиращият цвят на популацията станал черен, изцяло черен, и така молците се сливали с почернялата от саждите кора на дърветата.
— Ако мутациите са случайни — продължи Анна, — то молците явно са имали невиждан късмет черното да се прояви точно в подходящия момент. Ако е било случайна промяна, то къде са тогава червените молци, зелените молци, цикламените молци? Или дори двуглавите?
Лиза с мъка се въздържа да не завърти очи.
— Бих могла да кажа, че молците с други цветове са били изядени. А двуглавите са измрели. Но вие погрешно интерпретирате примера. Промяната в цвета на онези молци не е била продукт на мутация. Видът им вече е имал ген за черен цвят. При всяко поколение се раждали по няколко черни молеца, но те били изяждани и така белият цвят оставал доминиращ в популацията. Но след като дърветата почернели, малкото черни молци имали предимство и постепенно тяхното поколение запълнило популацията, докато белите им събратя били изяждани от птиците. Точно това показва примерът. Че околната среда може да влияе на една популация. Но не е въпрос на мутация. Генът за черен цвят вече е бил налице.
Анна й се усмихваше.
Лиза си даде сметка, че просто я е изпитвала, преценявала е знанията й. Поизправи гръб, едновременно ядосана и все по-заинтригувана.
— Браво — каза Анна. — Тогава нека минем към едно по-скорошно събитие. Събитие, случило се в контролирана лабораторна среда. Учен създал вид бактерия Ешерихия коли, която не можела да разгражда лактозата. После поставил жизнеспособна популация от новите бактерии в хранителна среда, където единственият хранителен източник бил именно лактозата. Какво би се случило с бактериите според официалната наука?
Лиза сви рамене.
— Понеже не могат да разграждат лактозата, бактериите биха умрели от глад.
— И точно това се случило с деветдесет и осем процента от бактериите. Но два процента продължили да си живеят честито. При тях се появила спонтанна мутация на ген, разграждащ лактозата. В рамките на едно поколение. Удивително, не мислите ли? Това противоречи на всички теории за случайността на мутациите. От всички гени в ДНК-то на Ешерихия коли и при редкостта на мутациите, защо при два процента от популацията е мутирал именно онзи ген, който е бил необходим за оцеляването й? Това отрича случайността.
Лиза трябваше да се съгласи, че е странно.
— Може лабораторните проби да са били контаминирани и сред модифицираните бактерии да са попаднали и нормални, които разграждат лактозата.
— Експериментът е бил повторен. Със същите резултати.
Лиза отказваше да се предаде.
— Виждам съмнението в очите ви. Така че да вземем друг пример за невъзможността генните мутации да са случайни.
— И къде ще търсим този пример?
— В самото начало на живота. В първичната супа — или бульон, както щете. Където за пръв път се задействал двигателят на еволюцията.
Лиза си спомни, че Анна вече беше споменала нещо за произхода на живота и че Камбаната била свързана с това. Натам ли биеше сега? Наостри уши.
— Да обърнем часовника назад — каза Анна. — Още преди появата на първата клетка. Да си спомним един от основните постулати на Дарвин — всичко, което съществува, задължително е произлязло от по- проста своя форма. Само че какво е имало преди първата единична клетка? Докъде можем да върнем живота и все още да твърдим, че е живот? ДНК жива ли е? Хромозомите живи ли са? А протеините и ензимите? Къде е границата между химията и живота?
— Добре де, това наистина е интересен въпрос — призна Лиза.
— Тогава нека поставя и друг. Как е бил осъществен скокът от химическата първична супа до първата клетка?
Този отговор Лиза го знаеше.
— Ранната атмосфера на Земята е била пълна с водород, метан и вода. Добавете някой и друг излив на енергия, например от светкавици, и тези газове могат да формират прости органични съединения. После те се сварили в пословичната първична супа и след време се появила първата молекула, която можела да се размножава.
— Което е доказано в лаборатория — съгласи се Анна и кимна. — Бутилка, пълна с първични газове, дала смес от аминокиселини, строителните блокчета на протеините.
— И животът започнал.
— А, нямате търпение да прескочите напред — подразни я Анна. — Дотук имаме само аминокиселини. Строителните блокчета. Как се стига от няколко аминокиселини до онзи пръв, способен да се самокопира протеин?
— Ако се смесят достатъчно аминокиселини, след време те неизбежно се нареждат във вериги с правилната комбинация.
— По силата на случаен избор?
Лиза кимна.
— Точно тук стигаме до корена на проблема, доктор Къмингс. Мога и да се съглася с вас, че дарвиновата еволюция е изиграла значителна роля, след като се е появил първият репликиращ се протеин. Знаете ли обаче колко аминокиселини трябва да се свържат, за да се образува този пръв репликиращ се протеин?
— Не.
— Най-малко трийсет и две. Това е най-малкият протеин, който е в състояние да се репликира. Вероятността да се образува такъв протеин случайно е повече от минимална. И по-точно — десет на четиридесет и първа степен.
Лиза вдигна рамене. Въпреки презрението си към Анна неохотно трябваше да признае, че като учен тя заслужава уважението й.
— Нека погледнем на тази вероятност в перспектива — продължи Анна. — Ако се вземат всички протеини, открити във всички дъждовни гори на света, и бъдат разградени в супа от аминокиселини, пак ще си остане крайно невероятно да се образува верига от трийсет и две аминокиселини. Всъщност би било необходимо пет хиляди пъти по-голямо количество, за да се образува само една такава верига. Пет хиляди пъти повече дъждовни гори. Така че нека ви попитам отново — как преминаваме от аминокиселинната супа към онзи първи репликатор, първата частица живот?
Лиза поклати глава.
Анна скръсти доволно ръце.
— Ето ви една еволюционна пропаст, която и Дарвин трудно би прескочил.
