Анна му махна да отстъпи.
— Нямаме време за спорове. — Ала нещо неизказано премина между гиганта и сестра му. Предупреждение към здравеняка да държи Пейнтър под око.
Анна ги поведе навън.
Пейнтър тръгна след нея, продължаваше да разтрива пръстите си. Имаше чувството, че ноктите му горят. Огледа ги внимателно — очакваше червенина на възпаление. Но вместо това ноктите му бяха необичайно бледи, почти безцветни.
Измръзване?
Гюнтер му подаде един от телефоните, с които разполагаше замъкът, забеляза какво е привлякло вниманието му и поклати глава. После протегна към него ръката си. Пейнтър отначало не разбра… а после забеляза, че ноктите на три от пръстите му, от средния към кутрето, липсват.
Гюнтер дръпна ръка и тръгна след Анна.
Пейнтър свиваше и отпускаше ръце. Значи усещането за гъдел и парене не се дължеше на измръзване. Квантовата болест прогресираше. Спомни си какво беше казала Анна за хората, облъчвани експериментално с лъчението на Камбаната — че губели уши и пръсти. Почти като при проказа.
Още колко време му оставаше?
Докато навлизаха все по-дълбоко в планинските недра, Пейнтър наблюдаваше Гюнтер. През целия му живот над главата му бе висял меч. Хронично отпадане, последвано от лудост. А сега на Пейнтър му предстоеше да се запознае отблизо със съкратената версия на същата болест. Не можеше да отрече, че мисълта за това го ужасява — не толкова физиологичната страна, колкото загубата на ясния разсъдък.
Още колко време му оставаше?
Гюнтер, изглежда, се беше досетил за какво мисли и изръмжа под нос:
— Няма да позволя това да сполети Анна. Ще направя всичко, за да го спра.
„Вярно, нали са брат и сестра“, помисли си Пейнтър. Едва след като беше разбрал за това, забеляза слабата семейна прилика — извивката на устните, формата на брадичката, еднаквите бръчки по челото, когато се намръщеха. Определено имаше прилика, но тя свършваше дотук. Тъмната коса и зелените очи на Анна нямаха нищо общо с промитите, избелени сякаш цветове на брат й. Само Гюнтер е бил роден под въздействието на Камбаната, само едното дете е било пожертвано, дадено като кръвен данък, за да се превърне в последния Sonnekonig.
Докато вървяха по коридорите и се спускаха по стълбища, Пейнтър свали задния капак на преносимия телефон. Прибра капака в джоба си, извади батерията и свърза своя усилвател към жичката за антената в освободеното от батерията гнездо. Излъчването щеше да е единично и да трае само няколко секунди, но би трябвало да свърши работа.
— Какво е това? — попита Гюнтер.
— Нещо като ловджийска хрътка. Усилвателят записа спецификациите на чипа на телефона на саботьора, докато траеше обаждането му. С негова помощ мога да го открия, ако е наблизо.
Гюнтер изсумтя, взел лъжата за чиста монета.
Дотук добре.
Стълбището ги изведе в широк проход, достатъчно голям да мине и танк. Стари стоманени релси лъщяха по пода право към сърцето на планината. Хеликоптерната площадка беше в другия край, далеч от основната част на замъка. Качиха се на една открита платформа, Гюнтер освободи ръчната спирачка и включи електрическия мотор, като натисна педал в пода. Нямаше седалки, само перила. Пейнтър се хвана здраво. Платформата ускори по релсите, осветявана на пресекулки от вградени в тавана лампи.
— Имате си собствена подземна железница? — каза Пейнтър.
— За транспортиране на товари — отвърна тихо Анна, лицето й бе вцепенено от болка. Беше взела две таблетки по пътя дотук.
Подминаха някакви складове, пълни с натрупани един върху друг варели, сандъци и щайги, явно транспортирани по въздуха и оставени тук на склад. След минута стигнаха до края на прохода. Въздухът постепенно се беше затоплил, станал беше по-влажен и миришеше слабо на сяра. Пейнтър слезе от платформата и веднага усети дълбоко басово трептене, което вибрираше през скалата и нагоре по краката му. Разгледал беше плана на замъка и знаеше, че геотермалната централа е разположена дълбоко под земята някъде в този район.
Но те се движеха нагоре, а не надолу.
Поеха по широка рампа. Лекият й наклон ги изведе в просторна кухина. Светлина се лееше от отворена двойна стоманена врата на тавана. Помещението приличаше на склад на търговско летище — кранове, мотокари, тежко оборудване. А в центъра си почиваха два хеликоптера, единият черен, другият бял, и двата с форма на сърдити стършели, конструирани за полет при големи височини.
Клаус, здравенякът, един от малцината побратими на Гюнтер от групата на Sonnekonige, ги видя и тръгна към тях; придържаше болната си ръка. Обърна се към Анна, без да поглежда двамата й придружители.
— Периметърът е покрит — каза отсечено на немски.
Кимна към редица мъже и жени встрани. Бяха десетина и стояха под зорките погледи на въоръжени пазачи.
— И никой не се е измъкнал? — попита Анна.
— Nein. Бяхме готови.
Анна беше наредила по един Sonnekonige да заеме позиция във всеки основен квадрант на замъка, в готовност да отцепи своя район, ако устройството на Пейнтър го посочи като вероятното местоположение на саботьора. Но ако беше допуснал грешка? Вълнението тук със сигурност щеше да предупреди саботьора и той щеше да се укрие още по-надълбоко. Друг шанс нямаше да имат.
Анна също го знаеше. Тръгна вдървено към задържаните.
— Открихте ли го?
Спъна се и за миг сякаш загуби равновесие. Гюнтер я хвана за лакътя и на лицето му се изписа тревога.
— Добре съм — прошепна му тя и продължи напред сама.
— Претърсихме всички. — Клаус се правеше, че не е забелязал нищо. — Не открихме телефон, нито друго съмнително устройство. Тъкмо се канехме да започнем претърсване на хеликоптерната площадка.
Анна свъси чело още повече. Точно от това се бяха страхували. Вместо да носи телефона у себе си, саботьорът като нищо можеше да го е оставил някъде след обаждането.
Или пък Пейнтър беше допуснал грешка при изчисленията.
В такъв случай трябваше да се реваншира.
Той пристъпи до Анна и вдигна импровизираното устройство.
— Навярно бих могъл да съкратя търсенето на телефона.
Тя го изгледа подозрително, но нямаше избор. Така че кимна.
Гюнтер не се отделяше от него, буквално се беше залепил за гърба му.
Пейнтър вдигна сателитния телефон, включи го и набра номера, който беше научил наизуст. Девет цифри. Нищо не се случи. Всички го гледаха втренчено.
Той се навъси съсредоточено и набра номера още веднъж.
Пак нищо.
Дали не го беше запомнил погрешно?
— Was ist los? — попита Анна.
Пейнтър гледаше поредицата цифри върху малкото екранче на телефона. Прочете ги отново и осъзна грешката си.
— Объркал съм последните две цифри. Разменил съм им местата.
Тръсна глава и отново набра номера, максимално съсредоточен и без да бърза. Най-после въведе правилната последователност. Анна срещна погледа му, когато той вдигна очи. Грешката му не се дължеше единствено на стреса и тя също го знаеше. Натискането на зададени клавиши често се използваше като тест за състоянието на умствената активност.
А това беше най-обикновен телефонен номер.
Макар и много важен.
