Сигналната мрежа на Пейнтър беше засякла номера на сателитния телефон на саботьора. Той натисна копчето за предаване и вдигна поглед.
След част от секундата в помещението иззвъня телефон, пронизително.
Всички обърнаха очи…
Към Клаус.
Той отстъпи крачка назад.
— Ето го и вашия саботьор — каза Пейнтър.
Клаус отвори уста да отрече… и после светкавично извади пистолета си и лицето му се превърна в безизразна маска.
Гюнтер реагира секунда по-бързо — неговият МК23 вече беше в ръката му.
Изстрел и припламване от дуло.
Оръжието на Клаус излетя от ръката му сред рой искри.
Гюнтер се хвърли напред и притисна димящото дуло на пистолета си в бузата на своя побратим. Студената плът изсъска, жигосана от нагорещения метал. Клаус дори не мигна.
Саботьорът им трябваше жив, за да отговори на въпросите, които имаха да му зададат. Гюнтер зададе първия:
— Warum? — изръмжа той. Защо?
Клаус го изгледа гневно с единственото си здраво око. Клепачът на другото беше увиснал, също като парализираното му наполовина лице, и бе превърнал озъбената му усмивка в нещо наистина ужасно.
— За да свърши унизителното царуване на Leprakonige.
Дълго сдържана омраза разкриви още повече и без това разкривеното му лице. Пейнтър можеше само да се досеща за таения с години гняв, за годините на насмешки, докато тялото му е отстъпвало пред болестта. Някога принц, сега — прокажен. Но имаше и нещо повече от обикновеното отмъщение. Някой беше превърнал Клаус в къртица.
Кой обаче?
— Братко — каза Клаус на Гюнтер, — не е нужно да търпим това. Живот на живи мъртъвци. Има лечение. — Жална нотка на надежда се промъкна в гласа му. — Можем отново да сме крале сред хората.
Значи това бяха трийсетте му сребърника.
Обещанието за лечение.
Гюнтер остана непоклатим.
— Не съм ти брат — изгромоли гласът му дълбоко. — И никога не съм бил крал.
В този момент Пейнтър долови истинската разлика между тези двама Sonnekonige. Клаус беше с десетина години по-голям и децата от неговото поколение наистина са били отглеждани като принцове, а по-късно са били низвергнати. Гюнтер, от своя страна, бе роден в самия край на експерименталната програма, когато учените тук най-после приели факта, че физическите недъзи и лудостта на подопечените им са неизбежни. Тоест Гюнтер бе прокажен още от невръстно дете.
А имаше и друга разлика между двамата. Много важна.
— С предателството си ти обрече Анна на смърт — каза Гюнтер. — И аз ще накарам теб и всичките ти поддръжници да си платите за това.
Клаус не отстъпи, а заговори още по-пламенно:
— Тя също може да бъде излекувана. Ще го уредим.
Гюнтер присви очи.
Клаус усети колебанието и надеждата му. Не за самия него, а за сестра му.
— Ще я излекуват. Няма да умре.
Пейнтър си спомни какво беше казал Гюнтер. „Няма да позволя това да сполети Анна. Ще направя всичко, за да го спра.“ Включваше ли това и предателство към всички останали? Дори срещу желанията на сестра му?
— Кой ти е обещал това лечение? — с твърд глас попита Анна.
Клаус се изсмя гърлено.
— Мъже много по-велики от жалката сбирщина, в която се превърнахте вие. Заслужавате съдбата си. Изпълнихте предназначението си и вече не сте нужни.
Силно изпукване се чу от ръцете на Пейнтър. Сателитният телефон, с чиято помощ беше разкрил саботьора, даде на късо заради усилвателя. Той пусна димящите останки, които опариха пръстите му, и погледна нагоре, към вратите на хеликоптерната площадка. Надяваше се усилвателят да е действал достатъчно дълго.
Не беше единственият стреснал се. Всички погледнаха към него, когато телефонът избухна. Включително Гюнтер.
Клаус се възползва от този миг, измъкна ловджийски нож и се хвърли върху другия Sonnekonig. Гюнтер стреля и го уцели в корема. Въпреки това, докато се свличаше, Клаус успя да забие ножа в ръката му.
Гюнтер изохка и блъсна Клаус на пода.
Здравенякът падна тежко, с разперени ръце и крака. После успя някак да се извърти на една страна, притискаше корема си с ръка. От раната бликаше кръв. Клаус се закашля. Още кръв. Яркочервена. Артериална. Куршумът на Гюнтер беше засегнал важен орган.
Анна притича при Гюнтер да провери раната му. Той я бутна назад, беше насочил пистолета си към поваления Клаус. По ръката му се стичаше кръв и капеше по скалния под.
Клаус се изсмя, звук като от стържещи камъни.
— Всички ще умрете! Когато възелът се затегне около вратовете ви!
Закашля се отново, разтърсен от конвулсии. Кръвта се събираше в локва под него. С последна крива усмивка, той се отпусна на пода по лице. Гюнтер свали пистолета. Нямаше нужда да държи повече на прицел бившия си събрат. Едно последно вдишване — и едрият мъж застина.
Мъртъв.
Гюнтер остави Анна да стегне раната му с някакъв мазен парцал.
Пейнтър обиколи тялото на Клаус. Нещо не му даваше мира. Другите хора в халето се бяха събрали и си говореха оживено. В гласовете им се долавяше едновременно страх и надежда. Всички бяха чули за предполагаемото лечение.
Анна се приближи до него.
— Ще накарам някой от техниците да прегледа сателитния му телефон. Може би това ще ни насочи към човека или хората, организирали саботажа.
— Няма достатъчно време за това — измърмори разсеяно Пейнтър. Опитваше се да се изключи от всичко странично и да се съсредоточи върху онова, което не му даваше мира. Беше като да посягаш към нещо, което е само на милиметри от обсега ти.
Крачеше и прехвърляше наум казаното от Клаус.
„… можем отново да сме крале сред хората…“
„… изпълнихте предназначението си и вече не сте нужни…“
Главоболието му рязко се усили.
Клаус явно бе вербуван като двоен агент… в игра на индустриален шпионаж. От някой, който провежда паралелно проучване. И работата тук, в замъка, на даден етап бе станала излишна, при което бяха предприети стъпки за елиминиране на конкуренцията.
— Възможно ли е да говореше истината? — попита Гюнтер.
Пейнтър си спомни колебанието му отпреди малко, когато му подхвърлиха въдицата с неустоима стръв — лечение за него и за сестра му. Всичко това беше умряло заедно с Клаус.
Но те нямаше да се откажат.
Анна беше коленичила до трупа. Извади от джоба на Клаус малък телефон.
— Ще трябва да действаме бързо.
— Ти можеш ли да помогнеш? — обърна се Гюнтер към Пейнтър и кимна към телефона.
Единствената им надежда беше да открият кой е стоял от другата страна на линията.
— Ако успееш да проследиш разговора… — каза Анна, докато се изправяше.
Пейнтър поклати глава, но не в знак на отрицание. Стисна слепоочията си. Главата му пулсираше —
