Върхът на меча посочи вратата.
Лиза трябваше да мине напред. Заобиколи в широк кръг към изхода. Навярно след като тръгнеха по коридорите, би могла да избяга. Това бе единствената й надежда. Трябваше да си отваря очите и появеше ли се и най-малката възможност, отклонеше ли жената и за миг вниманието си — да си плюе на петите и да тича с всички сили.
Лек полъх и потрепналите пламъци в камината бяха единственото предупреждение, което получи.
Обърна се… и жената вече беше само на крачка от нея. Беше се приближила бързо и безшумно. Невъзможно бързо. Погледите им се срещнаха. В мига, преди мечът да се спусне, Лиза разбра, че жената изобщо не й е повярвала.
Всичко бе само трик, та Лиза да й повярва.
Последната грешка в живота й.
Светът застина… уловен в проблясъка на великолепен японски меч, устремен към сърцето й.
Грей спря до син туристически автобус, така че той да ги скрива откъм пътя. Сводестият вход към двора на замъка бе право пред тях.
— Стойте в колата — нареди той и се извъртя към задната седалка. — Това се отнася и за теб, госпожичке.
Фиона му показа среден пръст, но остана на мястото си.
— Монк, мини зад волана. Не изключвай двигателя.
— Слушам.
Райън го гледаше с ококорени очи.
— Was ist los?
— Споко — отвърна Монк. — Но за всеки случай си дръж главата наведена.
Грей отвори вратата. Заля го коса дъждовна пелена. Навяваните от вятъра капки се удряха в автобуса с тропот като от картечен обстрел. В далечината изтрещя гръмотевица.
— Райън, ще ми дадеш ли чадъра си?
Младежът кимна и му го подаде.
Грей излезе от колата, разтвори чадъра и мина към задницата на автобуса. Зае позиция до задната му врата, на завет от дъжда. Надяваше се, че ще мине за обикновен служител на туристическа агенция. Криеше се зад чадъра, без да изпуска пътя от поглед.
В сумрака блеснаха фарове.
След миг се появи и белият двуместен мерцедес. Приближи се до паркинга и го подмина, без да намали. Грей проследи с поглед отдалечаващите се задни светлини на спортната кола. Тя изчезна зад един ъгъл.
Грей изчака цели пет минути, после заобиколи автобуса и даде знак на Монк, че е чисто. Монк изключи двигателя. Грей погледна отново към ъгъла, зад който се беше скрил мерцедесът, и махна на спътниците си да слизат.
— Параноята ни гони, а? — подметна Фиона на минаване край него и тръгна към вратата.
— Не е параноя, ако наистина са решили да те спипат — подвикна след нея Монк. Обърна се към Грей. — Наистина ли са решили да ни спипат?
Грей впери поглед в бурята. Не обичаше съвпаденията, но не можеше да чака със скръстени ръце само защото е уплашен.
— Ти дръж под око Фиона и Райън. Да си поговорим с директора, да вземем копие от писмото на Хуго и да се махаме оттук.
Монк вдигна поглед към кулите и бойниците. Дъждът се изливаше върху сивите каменни блокове и клокочеше по зелените улуци. Само на първия етаж светеха пет-шест прозореца. Като цяло сградата беше тъмна и потискаща.
— Само за да сме наясно — изръмжа той. — Да знаеш, че видя ли и един гнусен прилеп, изчезвам.
Лиза гледаше как мечът лети към гърдите й. Всичко се случи между два удара на сърцето. Времето се сгъсти и забави. Значи така щеше да умре.
После звън на стъкло разчупи тишината… последван от мек пукот на огнестрелно оръжие, дошъл сякаш от много далеч. А съвсем близо, пред очите й, гърлото на убийцата цъфна във фонтан от кръв и кости.
Ала въпреки това смъртоносният й замах не спря.
Мечът стигна до гърдите на Лиза, разпори кожата и се удари в гръдната й кост. Но в удара вече нямаше нито сила, нито тежест. Безжизнените пръсти изпуснаха дръжката на катаната. Умиращата изтърва меча, преди да е нанесъл по-дълбока рана.
Лиза залитна назад, сякаш най-сетне освободена от някакво заклинание.
Японският меч се завъртя във въздуха и се удари в пода с камбанен звън. Тялото на убийцата се строполи тежко до него.
Лиза продължи да отстъпва — невярваща, изтръпнала, безчувствена.
Нов звън на стъкло.
Някакви думи стигнаха до съзнанието й, сякаш изречени под вода.
— Добре ли си? Лиза…
Тя вдигна поглед към другия край на библиотеката. Към единствения прозорец. Той зейна под ударите на приклад. В отвора се появи лице в рамка от назъбени стъкла.
Пейнтър.
Зад него се вихреше сняг. Нещо голямо, тежко и тъмно се спусна от небето. Хеликоптер. Под него се люлееха въже и сбруя.
Лиза се разтрепери и падна на колене.
— Ей сега идваме — увери я Пейнтър.
Пейнтър стоеше надвесен над трупа на убийцата — втория саботьор. Анна беше клекнала и я претърсваше. Лиза седеше на стол до камината, без пуловер, с разкопчана риза, която разкриваше сутиена й и грозната порезна рана отдолу. С помощта на Гюнтер вече беше почистила раната и сега лепеше едно под друго тънки парченца лейкопласт, за да затвори дългия три сантиметра прорез. Извадила беше късмет. Банелът на сутиена й беше спрял и без това слабия удар и така й беше спасил живота. Да живеят сутиените с банели!
— Никакви документи — каза Анна и се обърна към Пейнтър. — Трябваше ни жива.
Пейнтър нямаше какво да предложи като извинение.
— Целех се в рамото й.
Поклати безпомощно глава. Докато го спускаха от хеликоптера, изведнъж му се зави свят, до такава степен, че почти загуби представа къде е горе и къде — долу. Но нямаха никакво време за губене — и без това едва бяха смогнали да се придвижат от другия край на комплекса. Никога нямаше да успеят, ако бяха тръгнали пеша през замъка. Хеликоптерът беше единственият им шанс — да се прехвърлят над планинския хребет и някой да се спусне през долния люк.
Анна не стреляше добре, а Гюнтер пилотираше.
Което означаваше, че остава само Пейнтър.
Така че въпреки световъртежа и замъгленото зрение той се беше спуснал до прозореца на кабинета и
