— Пеша няма да успеем. Няма начин да се отдалечим достатъчно.
— Тогава какво? — попита Анна.
— Хеликоптерът — каза Пейнтър и посочи към прозореца.
— Но другите… — Анна тръгна към телефона с намерението да вдигне тревога.
— Keine Zeit — изръмжа Гюнтер.
После свали автомата си, руски А-91, откачи пълнител с 40-милиметрови гранати от колана си и го зареди.
— Hier! — Тръгна с големи крачки към бюрото на Анна. — Schnell!
Насочи оръжието към зарешетения прозорец.
Пейнтър грабна Лиза за ръката и я повлече към бюрото. Анна хукна след тях. Гюнтер стреля.
Всички се хвърлиха зад бюрото.
Гюнтер сграбчи сестра си през кръста и легна отгоре й да я защити. Гранатата избухна оглушително. Ушите на Пейнтър изпукаха.
Ударната вълна избута бюрото с цяла крачка. Парчета камък и стъкло обсипаха плота. Пелена от прах и дим се спусна отгоре им.
Гюнтер дръпна Анна да стане. Никой не губи време за приказки. В стената на библиотеката зееше неравна дупка. Книги — разкъсани и горящи — се въргаляха по пода, други бяха отнесени чак в двора навън.
Четиримата хукнаха към изхода.
Хеликоптерът клечеше под надвисналия скален корниз. На по-малко от четиридесет метра. Като прескачаха отломките, те хукнаха към машината.
Пейнтър все така стискаше таймера. Погледна го чак когато стигнаха до хеликоптера. Гюнтер се оказа най-бърз и им отвори задната врата. Пейнтър помогна на Анна и Лиза да се качат, после се метна след тях.
Гюнтер вече седеше на пилотското място. Коланите изщракаха в закопчалките. Пейнтър погледна таймера. Не че имаше смисъл. Или щяха да се измъкнат, или не.
Гледаше цифрите. Главата го болеше ужасно, сякаш шишове пробождаха очите му. Цифрите се размазваха пред погледа му.
00:09
Нямаше време.
Двигателят вече ръмжеше. Пейнтър погледна нагоре. Роторите бяха започнали да се въртят… бавно, твърде бавно. Погледна през страничния прозорец. Хеликоптерът бе на стръмен заснежен склон, обрулен от снощната буря. Небето от другата страна беше закърпено с облаци, а по ниските места се влачеха мъгли.
Гюнтер изруга. Хеликоптерът нямаше да се издигне в разредения въздух, преди роторите му да достигнат пълната си скорост.
00:03
Нямаше да успеят. Абсурд.
Пейнтър посегна към ръката на Лиза.
Стисна я здраво… а после целият свят изведнъж подскочи и се стовари обратно. Чу се далечен кух бумтеж. Всички затаиха дъх в очакване взривната вълна да ги катурне по нанадолнището. Но нищо повече не се случи. Може пък да им се разминеше в края на краищата.
В следващия миг скалният корниз, на който бяха, се отчупи. Хеликоптерът се наклони с носа напред. Роторите му се въртяха безпомощно. Целият заснежен склон се хързулна като ледена плоча, сякаш планината беше отърсила рамене, и повлече хеликоптера със себе си.
Право към ръба на пропастта. Засипваха ги вълни от сняг.
Земята подскочи отново — още една експлозия…
Хеликоптерът все така не излиташе.
Гюнтер се бореше с контролните уреди, подаваше газ до дупка.
Пропастта летеше към тях. Грохотът на свличащия се сняг се чуваше дори през рева на хеликоптера, трещеше като огромен водопад.
Лиза се притисна към Пейнтър, ръката й стискаше неговата до болка. От другата му страна Анна седеше вцепенена, с безизразно лице и вперени напред очи.
Гюнтер бе потънал в мъртвешко мълчание.
Хеликоптерът падна през ръба.
Останала без опора, машината се килна настрани сред пелена от сняг. Падаха бързо, хеликоптерът се тресеше и се люшкаше.
Никой не издаде и звук. Роторите пищяха и за четиримата.
После, най-неочаквано, роторите захапаха въздуха. С леко подрусване, като от спрял асансьор, хеликоптерът се закрепи. Гюнтер изръмжа… и бавно, много бавно, изведе машината в спирала нагоре.
Пред тях ариергардът на лавината се сурна през ръба.
Хеликоптерът се издигна и видяха опустошението. Дим бълваше през всички прозорци на фасадата. Тежките врати на входа бяха изкъртени. Иззад планинския масив се издигаше плътен стълб дим — откъм хеликоптерната площадка в другия край на комплекса.
— Почти сто и петдесет души… — въздъхна Анна, опряла ръце на страничния прозорец.
— Може някои да са се спасили — каза Лиза, очите й не мигаха.
Не се забелязваше никакво движение.
Само дим.
Анна посочи към замъка.
— Wir sollten suchen…
Ала нямаше да има нито търсене, нито спасителна операция.
Никога.
Ослепителнобяло сияние, като светкавица, се ливна през всички прозорци. Зад планинския масив сякаш изгря бяло слънце. Никакъв звук. Светкавица без гръм. Светкавица, която прогаря ретината и отнема зрението.
Ослепен, Пейнтър усети как хеликоптерът се люшка. И ето че се появи звукът — стържене и трополене на скали. Неописуемо и невъзможно силен звук. Не просто като лавина. Звучеше като нещо тектонично, като разместване на континентални плочи.
Хеликоптерът се разтресе…
Зрението се връщаше бавно и болезнено.
Пейнтър притисна лице до прозореца и погледна с присвити очи надолу.
— Господи… — прошепна, обзет от страхопочитание.
Скален прах висеше във въздуха и скриваше отчасти гледката, но не можеше да скрие мащаба на унищожението. Целият планински масив се беше сринал сам в себе си. Гранитното рамо, надвисвало допреди секунди над замъка, се беше срутило, сякаш всичко под него — комплексът и голяма част от планината — просто бяха изчезнали.
— Unmoglich — промълви невярващо Анна.
— Какво?
— Такова унищожение… трябва да са използвали бомба с ЕТН.
Пейнтър я изчака да обясни.
— ЕТН. Енергията на точка нула. Формулите на Айнщайн довеждат до първата ядрена бомба, разбъркват енергиите на няколко уранови атома. Ала ядрената бомба е нищо в сравнение с потенциалната сила, скрита в квантовите теории на Планк. Такива бомби биха използвали енергиите, зародили се още при Големия взрив.
В кабината се възцари пълно мълчание.
