Грей размишляваше над думите. „Скрито в книгите ми.“ Петте книги, които Хуго изпратил по пощата, преди да умре. За да опази някаква тайна? Да защити онова, което е твърде красиво, за да умре, и твърде чудовищно, за да го пуснат на свобода?
Вдигна поглед към отражението на Райън в огледалото.
— Казвал ли си на някой друг какво си открил?
— Не, но старият господин и племенникът и племенницата му… тази година идваха да говорят с баща ми за книгите. Вече бяха идвали тук и бяха ровичкали из документацията на прадядо ми в архивите. Сигурно са попаднали на същата бележка и след това са дошли при баща ми за повече информация.
— Тези хора… племенницата и племенникът. Как изглеждат?
— Много светла коса, почти бяла. Високи. Атлетични. Добра порода, както би казал прадядо ми.
Грей и Монк се спогледаха.
Фиона се прокашля. После посочи ръката си.
— Имаха ли белег тук… татуировка?
Райън бавно кимна.
— Май да. Баща ми ме отпрати малко след като пристигнаха. Както направи и днес. Нали не трябва да се говори пред децата. — Опита се да се усмихне, но явно долови напрежението в колата. Огледа ги бързо. — Вие познавате ли ги?
— Конкуренция — каза Грей. — Колекционери като нас.
По изражението на Райън не пролича да му е повярвал, но момчето не попита нищо повече.
Грей отново си помисли за скритата в библията руна. Дали и в другите четири книги нямаше подобни символи със скрито значение? Дали всичко това не беше свързано с научния проект, който Хуго беше ръководил по поръчка на нацистите? Затова ли беше всичко? Убийците едва ли биха дошли тук просто да се ровят в архивите… бяха търсили нещо конкретно.
Какво обаче?
Монк все така седеше полуизвърнат към задната седалка. Изведнъж се обърна напред и каза тихо:
— Знаеш, че ни следят, нали?
Грей само кимна.
На няма и половин километър зад тях една кола ги следваше бавно под дъжда. Същата, която беше видял паркирана пред общежитието. Перленобял спортен мерцедес. Може пък да бяха обикновени туристи, наумили си да разгледат замъка.
Да бе.
— Може би не трябва да ги следиш толкова отблизо, Исак.
— Те вече ни забелязаха, Ишке. — Той посочи с брадичка БМВ-то, на половин километър напред: едва се различаваше през обляното в дъждовна вода предно стъкло. — Виждаш ли как влиза по-сдържано в завоите, а не толкова остро и небрежно като преди. Знае.
— И ние го искаме това, така ли? Да знаят?
— Ловът е най-хубав, когато плячката е уплашена.
— Не мисля, че Ханс би се съгласил с теб. — Лицето й помръкна.
Той докосна ръката й с пръст, споделяше мъката й. Знаеше колко е чувствителна сестра му.
— Няма друг път — увери я. — Само този, по който се движим. В замъка всичко е готово. Трябва само да ги вкараме в капана. Ако непрекъснато поглеждат през рамо към нас, едва ли ще забележат какво ги чака напред.
Тя само пое дълбоко дъх.
— Време е да разчистим всички тези подробности. После можем да си идем у дома.
— У дома — повтори тя с доволна въздишка.
— Почти приключихме. Винаги трябва да помним целта, Ишке. Саможертвата на Ханс няма да е напразна, проляната му кръв ще е предвестник на една нова зора, на един по-добър свят.
— Така казва дядо.
— И ти знаеш, че е прав.
Устните й се извиха в уморена усмивка.
— Внимавай с кръвта, сладка Ишке.
Сестра му сведе поглед към дългото стоманено острие на кинжала. Бършеше го разсеяно с бяла кърпа. Натежала червена капка щеше всеки миг да падне върху белия й панталон. Една подробност беше заличена. Оставаха още няколко.
— Благодаря ти, Исак.
Лиза гледаше втренчено вдигнатия пистолет.
— Wer ist dort? Zeigen Sie sich! — извика русата жена.
Макар да не знаеше немски, Лиза разбра какво иска. Бавно се изправи. С вдигнати ръце.
— Не знам немски — извика надолу.
Жената я изгледа, толкова съсредоточено, че Лиза усети погледа й като лазерен лъч по тялото си.
— Ти си от американците — каза жената на английски. — Слез. Бавно.
Пистолетът не трепна и за миг.
Лиза нямаше друг избор, освен да се подчини. Пристъпи към стълбата, обърна се с гръб към жената и заслиза. С всяко следващо стъпало очакваше да чуе изстрел. Раменете й се бяха стегнали до болка. Но стигна долу жива и здрава.
Обърна се, ръцете и бяха вдигнати настрани.
Жената пристъпи към нея. Лиза направи крачка назад. Даваше си сметка, че непознатата още не я е застреляла само защото не иска да вдига шум. Ако не се броеше краткият предсмъртен вик, белезникавата убийца се беше отървала от охраната при вратата съвсем безшумно с помощта на късия си меч.
Окървавената катана още беше в другата й ръка.
Може би щеше да е по-умно, ако беше останала горе и бе принудила жената да използва пистолета. Може би стрелбата щеше да привлече някого навреме. Много глупаво от нейна страна да се приближи на един меч разстояние от убийцата. Ала паниката беше размътила мозъка й. Трудно е да се опънеш на човек, който те е взел на мушка.
— Зерум 525 — каза жената. — В сейфа ли е?
Лиза си позволи миг закъснение, преди да отговори. Да излъже или да рискува с истината? Май нямаше голям избор.
— Анна го взе — отговори тя. И махна леко към вратата.
— Къде го отнесе?
Спомни си какво й беше казал Пейнтър малко след като ги заловиха. Бъди необходим. Бъди полезен.
— Не познавам замъка толкова добре, че да опиша къде. Но знам как се стига там. Мога… мога да те заведа. — Гласът й потрепери. Трябваше да е по-убедителна. А какво по-убедително от това да се пазари, все едно наистина може да предложи нещо ценно? — Но ще те заведа само ако обещаеш, че ще ми помогнеш да се измъкна оттук.
„Врагът на моя враг е мой приятел.“
Щеше ли да се хване жената? Беше зашеметяващо красива — изящна, със съвършена кожа, сочни устни и всичко останало, но в леденосините й очи светеше студена пресметливост и остър ум.
И плашеше Лиза до смърт.
В нея имаше нещо неестествено.
— Значи ще ми покажеш — каза жената и прибра пистолета в кобура. Катаната остана в ръката й.
Ако питаха Лиза, по-добре би било обратното.
