главоболието се беше превърнало в тежък пристъп на мигрена. Но не това го накара да поклати глава.
Близо… каквото и да го глождеше, беше толкова близо, че…
Анна пристъпи към него и го докосна по лакътя.
— Всички имаме интерес да…
— Знам — прекъсна я той. — Млъкни! Остави ме да помисля.
Анна отпусна ръка.
Избухването му накара всички в халето да млъкнат. Той се мъчеше неистово да измъкне на светло онова, което мозъкът му криеше от него. Беше като разместените цифри на телефонния номер. Сигурно така се чувстваха хората, страдащи от старческо оглупяване.
— Сателитният телефон… нещо, свързано със сателитния телефон… — прошепна той, потискаше мигрената само със силата на волята си. — Но какво?
— Какво имаш предвид? — тихо попита Анна.
И изведнъж той се сети. Не можеше да повярва, че е бил толкова сляп.
Свали ръце и отвори очи.
— Клаус знаеше, че замъкът е под електронно наблюдение. Така че защо изобщо се е обадил? С риск да се разкрие? Защо е поел такъв риск?
Заля го вълна от студен ужас. Извъртя се към Анна.
— Слухът. Онзи, че има скрит запас от Зерум 525. Само ние ли знаехме, че е фалшив? Че всъщност няма и грам от течния метал?
Другите в халето ахнаха. Неколцина се развикаха. Слухът беше посял надежда, породил беше оптимизъм, че може да се конструира нова Камбана. Сега всичко това се срути с един удар.
Но явно и някой друг беше повярвал на слуха.
— Само Гюнтер знаеше истината — каза Анна и потвърди най-лошите му страхове.
Пейнтър бързо огледа халето. Представи си плана на замъка. Вече знаеше защо Клаус се е обадил… и защо го е направил оттук. И защо бе толкова самоуверен, че дори не бе захвърлил някъде телефона. Неслучайно беше избрал именно това място.
— Анна, когато пусна слуха, къде каза, че било допълнителното количество Зерум 525? И как е избегнало експлозията?
— В сейф.
— Какъв сейф? Къде?
— Далеч от мястото на експлозията. В моя кабинет. Защо?
В нейния кабинет — в другия край на замъка.
— Изиграха ни — каза Пейнтър. — Клаус се е обадил оттук. Знаел е, че замъкът се наблюдава. Искал е да ни подмами. Да отклони вниманието ни от твоя кабинет, от тайното подземие, от предполагаемото допълнително количество Зерум 525.
Анна поклати глава в недоумение.
— Обаждането е примамка. Истинската цел през цялото време е бил прословутият последен запас от Зерум 525.
Очите на Анна се разшириха.
Гюнтер също събра две и две и изръмжа:
— Има и друг саботьор.
— И докато ние бързахме насам, той е тръгнал след течния метал.
— В моя кабинет — каза Анна и се обърна към Пейнтър.
И чак сега Пейнтър разбра какво го бе глождило най-силно, какво бе стягало сърцето му и бе предизвиквало гадене в стомаха му. Осъзнаването го застигна с нажежен до бяло шиш от ослепителна болка. Един човек… една жена стоеше на пътя на саботьора.
Лиза се ровеше из горния кат на библиотеката. Беше се качила по стълбата от ковано желязо до халтавата метална галерия и сега обикаляше стаята, като се държеше с една ръка за парапетчето.
През последния час беше събирала книги и трудове по квантова механика. Откри дори оригиналния труд на Макс Планк, бащата на квантовата теория, теория, която описваше уникален свят от елементарни частици, свят, където енергията можеше да бъде разбита на малки пакети, наречени кванти, и където елементарната материя се държеше едновременно като частици и вълни.
От всичко това я заболя главата.
Какво общо имаше всичко това с еволюцията?
Усещаше, че ако има лечение, то се крие в отговора на този въпрос.
Посегна и извади наполовина една книга от рафта. Вгледа се в гръбчето й и примижа, за да разчете избелелите букви.
Тази ли й трябваше?
Някакъв шум откъм вратата привлече вниманието й. Знаеше, че там има охрана. Какво ставаше? Анна ли се връщаше?! Вече? Бяха ли открили саботьора? Обърна се към стълбата. Надяваше се Пейнтър да е с Анна. Не й харесваше да е далеч от него. А и може би той щеше да открие някаква логика в тези странни теории за материя и енергия.
Стигна до стълбата, обърна се и спусна крак към първата стъпенка.
Остър вик, заглушен бързо, я накара да застине.
Дошъл беше откъм затворената врата.
Лиза инстинктивно се завъртя назад и се просна по корем върху решетката от ковано желязо, която служеше за под на галерията. Даде си сметка, че прикритието й тук не е никакво прикритие. Пропълзя по- близо до рафтовете, в сенките, далеч от аплиците на това ниво.
Вратата долу се отвори и затвори. Някой влезе. Жена. В снежнобяла парка. Но не беше Анна. Жената свали качулката си, смъкна и шала, прикривал наполовина лицето й. Имаше дълга бяла коса и изобщо беше бледа като призрак.
Приятел или враг?
Лиза реши, че е разумно да остане скрита, докато не разбере нещо повече.
От жената се излъчваше някаква прекалена увереност. От нещо в начина, по който оглеждаше стаята. Извърна се настрана. Пръски кръв изпъкваха по бялата материя на парката й отляво. В другата си ръка държеше закривена катана — къс японски меч. От острието капеше кръв.
Жената пое в широк кръг с движения изящни като на танцьорка.
Или като на ловец.
Лиза не смееше да диша. Молеше се сенките да я скриват достатъчно. Лампите в библиотеката, а и огънят в камината осветяваха долното ниво. Галерията горе оставаше в сянка.
Достатъчно ли беше това, за да я скрие?
Жената долу направи още един кръг и застана в средата на стаята, стиснала окървавената Катана.
После с бърза крачка се отправи към бюрото на Анна. Не обърна внимание на книгите, струпани отгоре, а мина направо зад широкото писалище. Застана пред един тъкан гоблен на стената, отмести го и зад него се видя голям сейф от черен метал.
Жената отметна гоблена настрани да не й пречи, коленичи пред сейфа и заоглежда ключалката.
Лиза задиша по-свободно. Щом тази жена бе дошла да открадне нещо, прав й път. Да го взима и да изчезва. А ако беше убила пазачите, може би тя щеше да успее да използва това в своя полза. Ако се добереше до телефон… кражбата можеше дори да се окаже късмет за нея.
Стресна я силен трясък.
На няколко метра от нея една тежка книга беше паднала от рафта и лежеше отворена върху решетката от ковано желязо. Страниците още се разлистваха от удара. Беше книгата, която бе издърпала наполовина преди малко. Изобщо беше забравила за нея, но междувременно гравитацията си беше свършила работата и бавно бе надвила триенето в съседните томове.
Жената долу скочи и се върна в средата на стаята.
В дясната й ръка се беше появил пистолет, сякаш от нищото, насочен нагоре.
А Лиза нямаше къде да се скрие.
