Грей отвори вратата на БМВ-то и тъкмо да седне зад волана, когато зад гърба му някой извика. Той се обърна. Райън Хирцфелд подтичваше към него, изгърбен под един чадър. Проехтя гръмотевица. Дъждът все така се изливаше на коси пелени.
— Влизайте в колата — нареди Грей на Монк и Фиона.
После се обърна към Райън, който бе само на метри от тях.
— Към замъка ли сте тръгнали… към Вевелсбург? — попита младежът и премести чадъра така, че да пази и двамата от дъжда.
— Да. Защо?
— Може ли да ме хвърлите дотам?
— Не мисля, че…
Райън го прекъсна:
— Питахте за прадядо ми… Хуго. Може би знам още нещичко. Ще ви струва само да ме хвърлите горе.
Грей се колебаеше. Младежът сигурно беше подслушал разговора им с Йохан. Какво можеше да знае Райън повече от баща си? Но пък младежът го гледаше съвсем сериозно.
Грей се извърна и отвори задната врата.
— Danke. — Райън сгъна чадъра и се мушна при Фиона.
Грей се намести зад волана и подкара по неравната алея към портата на имението.
— Не трябва ли да си на рецепцията? — попита Монк, като извърна глава назад към Райън.
— Алиша ще ме замести за малко — каза Райън. — А и едва ли някой от гостите ще реши да излезе в това отвратително време.
Грей огледа изпитателно неочаквания им спътник в огледалото за задно виждане. Младежът сякаш се чувстваше неудобно под кръстосания огън от вниманието на Фиона и Монк.
— Та какво искаше да ни кажеш? — попита Грей.
Райън срещна погледа му в огледалото, преглътна и каза:
— Баща ми си мисли, че не знам нищо за прадядо Хуго. Според него е по-добре всичко да си остане погребано в миналото, ja? Само че хората тук още говорят. За прадядо и за баба Тола.
Грей разбираше. Семейните тайни винаги намираха начин да излязат на повърхността, колкото и надълбоко да си ги заровил. А слуховете очевидно бяха събудили любопитството на младежа към роднините му и участието им във войната. То буквално струеше от очите му.
— Провел си свое собствено разследване, а? — подхвърли Грей.
Райън кимна.
— Вече от три години се ровя. Само че всичко започна по-рано. Когато падна Берлинската стена. Когато Съветският съюз се разпадна.
— Не разбирам — каза Грей.
— Помните ли когато Русия разсекрети старите съветски досиета?
— Долу-горе. И какво?
— Ами, когато реконструирали Вевелсбург…
— Чакай малко — прекъсна го Фиона. Седяла беше със скръстени ръце, сякаш възмутена от нахлуването на непознатия. Но Грей я беше хванал да измерва косо с поглед младежа и сега се зачуди дали Райън още е във владение на портфейла си. — Реконструирали са го? Това грозно нещо?
Райън кимна и в същото време замъкът се появи пред погледите им на хребета. Грей даде мигач и зави по Бургщрасе, шосето, което водеше към замъка.
— Малко преди края на войната Химлер заповядал да го взривят. Само северната кула останала непокътната. След войната го построили наново. Отчасти музей, отчасти младежко общежитие. Ако питате баща ми, по-добре било да го сринат до основи.
За Грей това бе разбираемо.
— Довършили го през седемдесет и девета — продължи Райън. — Оттогава директорите на музея редовно отправят молби към правителствата на бившите съюзници да върнат на музея експонати, документи и така нататък.
— Включително и към Русия — каза Монк.
— Naturlich. След като досиетата бяха разсекретени, тогавашният директор прати специалисти в Русия. Преди три години те се върнаха с цели камиони документация, свързана с руската кампания по тези места. Преди да потеглят обаче били подготвили и списъци с имена на хора, за които да потърсят информация в съветските досиета. Включително за моя прадядо Хуго Хирцфелд.
— Защо?
— Бил е тясно свързан с ритуалите на обществото „Туле“, които се провеждали в замъка. А и бил широко известен, поне на местна почва, с познанията си за руните, които се срещат навсякъде из замъка. Дори си е кореспондирал с Карл Вилигут, личния астролог на Химлер.
Грей си помисли за символа в библията, но не каза нищо.
— Няколко кашони били пълни само с документи за прадядо ми. Информираха баща ми, но той отказа да има каквото и да било общо с всичко това.
— Но не и ти. Промъкнал си се горе — каза Монк.
— Исках да науча повече за него — каза Райън. — Да разбера защо… какво е станало… — Младежът поклати глава.
Миналото си има начин да те сграбчи в лапите си и да не те пусне.
— И какво научи? — попита Грей.
— Не много. В единия кашон имаше документи от нацистката изследователска лаборатория, където е работил прадядо ми. Издигнали са го до ранг Oberarbeitsleiter. Ръководител на проекта. — Последното беше казано едновременно със срам и предизвикателство. — Но не ставаше ясно върху какво са работили — явно целта на проекта не е била разсекретена. Имаше предимно лична кореспонденция. С приятели и роднини.
— И ти изчете всички писма?
— Достатъчно, за да остана с впечатлението, че към края прадядо ми е започнал да изпитва съмнения относно работата си. Само че не е могъл просто така да си подаде оставката, разбира се.
— Обратното би било равнозначно на куршум в тила — каза Фиона.
Райън поклати глава и за миг на лицето му се изписа дълбока тъга.
— Но сякаш е имало и нещо друго. Самият проект… не е можел да се откаже. Не напълно. Като че ли едновременно и го е отвращавал, и го е привличал неустоимо.
Грей си помисли, че и самият Райън е станал жертва на същите емоции, докато се е ровил в миналото на семейството си.
Монк кривна глава и вратът му изпука силно.
— Какво общо има всичко това с библията на Дарвин?
— Открих една бележка — отговори Райън. — Адресирана до баба Тола. В нея се споменава за пратката с книги, които прадядо ми изпратил обратно вкъщи. Запомнил съм я заради странните изрази.
— Какво гласи?
— Писмото е в музея. Реших, че може би ще искате да направите копие… Един вид да върви наедно с библията.
— И не помниш какво пише?
Райън сбърчи чело.
— Само два-три реда. „Съвършенството може да бъде открито в книгите ми, скъпа Тола, скрито в тях. Истината е твърде красива, за да я оставим да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснем на свобода.“
В колата се възцари мълчание.
— След два месеца умрял.
