Gott, verzeihen mir.
Грей си го преведе.
„Господи, прости ми.“
Монк посочи символа.
— Какво е това?
— Руна — каза Йохан и свъсил чело, се отпусна назад в количката. — Поредната мания на дядо ми.
Грей се обърна към него.
Йохан обясни:
— Обществото „Туле“ вярвало в магията на руните. Древна сила и ритуали, свързани с нордическите символи. Когато нацистите възприели философията им за свръхчовеците, възприели и отношението им към мистичните руни.
Грей знаеше за нацистките символи и техните връзки с руните, но какво общо имаха те с това?
— Знаете ли какво означава този конкретен символ? — попита той.
— Не. Това едва ли е най-интересното хоби за един немски евреин. Особено след войната. — Йохан завъртя количката си и впери поглед към бурята вън. Трещяха гръмотевици, някак далече и близо едновременно. — Но знам кой би могъл да ви помогне. Един куратор в музея.
Грей затвори библията и попита:
— Кой музей?
Светкавица огря зимната градина. Йохан посочи нагоре и Грей вдигна глава. В угасващата светлина, под булото на дъжда, се възправяше тежкият замък.
— Historsches Museum des Hochstifts Paderborn — каза Йохан. — Днес е отворен. Помещава се в замъка. — Възрастният мъж се намуси. — Там със сигурност ще знаят какво означава символът.
— Защо? — попита Грей.
Йохан го погледна така, сякаш му беше задал най-глупавия въпрос на света.
— Кой би могъл да знае по-добре? Това е замъкът Вевелсбург. — И когато Грей не реагира, възрастният мъж продължи с въздишка: — Химлеровият Черен Камелот. Крепостта на СС.
— Значи бях прав за Дракула — измърмори Монк.
Йохан продължи:
— През седемнайсети век там се провеждали съдебни процеси срещу вещици, хиляди жени били измъчвани и екзекутирани. Химлер само добави и своя дял към кървавата история на онова място. Хиляда и двеста евреи от концентрационния лагер Недерхаген умрели от изтощение, докато замъкът бил реконструиран по нареждане на Химлер. Прокълнато място е това. По-добре да го изравнят със земята.
— Но музеят там? — попита Грей, за да откъсне Йохан от гнева, който набираше сила в него и караше гърдите му да хриптят още по-силно. — Казвате, че ще знаят за руната?
Йохан кимна.
— Хайнрих Химлер бил член на обществото „Туле“ и познавал добре руните. Всъщност именно те привлекли вниманието му към дядо ми. Двамата имали обща мания.
Грей се замисли за цялата плетеница от връзки и събития, всичките свързани с окултното общество. Какво обаче се криеше в дъното на тази история? Трябваше му повече информация. Определено им предстоеше посещение в музея горе.
Йохан завъртя количката си с гръб към Грей, сякаш в знак, че иска да сложи край на разговора.
— Именно заради тези си общи интереси с дядо ми Химлер пощади семейството ни, семейство на Mischlinge. Лагерите ни се разминаха.
„С помощта на Химлер.“
Грей разбираше в какво се корени гневът на този човек… и защо беше накарал сина си да излезе от стаята. Семейна тайна като тази беше по-добре да си остане заровена. Йохан отново впери поглед в бурята навън.
Грей взе библията и даде знак на другите да излязат. После каза на възрастния мъж:
— Danke.
Йохан не му обърна внимание, потънал в миналото.
Излязоха на верандата. Дъждът все така се изливаше от прихлупеното небе. Дворът беше празен. Денят явно не ставаше за туризъм.
— Да тръгваме — каза Грей и излезе на дъжда.
— Идеален ден за щурмуване на замъци — саркастично отбеляза Монк.
Докато притичваха през двора, Грей забеляза, че някаква кола е паркирала до тяхната. Празна. Предният й капак вдигаше пара под студения дъжд. Явно автомобилът току-що беше пристигнал.
Ледено бял мерцедес.
9.
Саботьорът
— Откъде идва сигналът? — попита Анна.
Сама беше — Лиза предпочела да остане в библиотеката, работела по нещо. Пейнтър реши, че по-скоро Анна предпочита засега да ги държи разделени.
И толкова по-добре в случая — така Лиза щеше да е далеч от опасността.
Особено ако наистина бяха засекли саботьора.
Наведен към екрана на лаптопа, Пейнтър разтриваше върховете на пръстите си. Мъчеше го непрестанен сърбеж под ноктите. Спря, колкото да посочи триизмерната схема на замъка.
— Най-вероятно е да е в този район — каза и почука по екрана. Беше изненадан колко навътре в планинските недра се е разпрострял замъкът. Сигналът идваше от най-вътрешната част. — Няма как да ограничим повече периметъра, но знаем, че саботьорът има нужда от чист хоризонт, за да използва сателитния си телефон.
Анна поизправи гръб.
— Там е хеликоптерната площадка.
Гюнтер кимна и изсумтя.
Пулсиращите линии на екрана внезапно изчезнаха.
— Затвори — каза Пейнтър. — Трябва да действаме бързо.
Анна се обърна към Гюнтер.
— Свържи се с Клаус. Хората му да обградят хеликоптерната площадка. Веднага.
Гюнтер се обърна към един закачен на стената телефон и даде заповед за начало на претърсването. Планът им беше да задържат всички в непосредствена близост до сигнала и да установят кой има незаконен сателитен телефон.
Анна отново се обърна към Пейнтър.
— Благодаря ви за помощта. Оттук ние ще поемем търсенето.
— Може би все още мога да помогна. — Пейнтър пишеше бързо по клавиатурата. Запомни номера, който се появи на екрана, после разкачи импровизирания сигнален усилвател от захранващата система на замъка. И стана. — Но ще ми трябва един от портативните ви сателитни телефони.
— Не мога да ви оставя тук с телефон. — Анна разтърка слепоочията си с кокалчетата на пръстите си и примижа. Главоболие.
— Не е необходимо да ме оставяте. Ще дойда с вас на хеликоптерната площадка.
Гюнтер пристъпи напред, свъсен повече от обичайното.
