да умре. За тайната истина, която е твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснат на свобода. Какво беше открил? Какво беше решил да скрие от нацистките си шефове?
Нова светкавица обля залата в светлина. Символът на черното слънце грейна. Електрическото осветление потрепна отново, докато гръмотевицата тресеше кацналия на хълма замък. Да, това не беше най-подходящото място, където да се озовеш по време на гръмотевична буря.
Сякаш в потвърждение осветлението примигна отново… а после лампите угаснаха.
Токът спря.
Но пък през прозорците все още нахлуваше достатъчно сумрачна светлина.
Отнякъде долетяха силни гласове, викове.
Силен трясък долетя от по-близо.
Всички обърнаха погледи натам.
Вратата на залата се беше затръшнала. Грей посегна към пистолета под мишницата си.
— От охранителната система е — успокои ги Улмщром. — Не се притеснявайте. Резервните генератори всеки миг ще…
Лампите примигнаха, после се включиха.
Улмщром кимна.
— Ето, нали ви казах. Es tut mir leid — извини се той. — Насам, моля.
Поведе ги обратно през вратата, но вместо да тръгне към централната зала, се насочи към някакво стълбище отстрани. Явно туристическата обиколка още не беше свършила.
— Мисля, че следващата стая ще ви се стори още по-интересна, защото там ще видите руната Mensch от вашата библия.
По коридора се чуха стъпки, приближаваха се бързо.
Грей се обърна и осъзна, че ръката му още е върху пистолета. Но не се наложи да го вади от кобура. Стъпките се оказаха на Райън, който бързаше към тях, стиснал дебел кафяв плик.
Настигна ги задъхан. Очите му шареха неспокойно, сигурно заради спирането на тока отпреди малко.
— Ich glaube… — Окашля се да прочисти гърлото си. — Взех всички документи, включително писмото до баба Тола.
Монк взе плика и изсумтя:
— Значи вече можем да се разкараме оттук.
Може би наистина трябваше да побързат. Грей погледна към доктор Улмщром, който стоеше при стълбището, водещо надолу.
Директорът на музея пристъпи към тях.
— Ако бързате…
— He, bitte. Та какво казвахте за руната Mensch? Глупаво ще е да си тръгнем, без да разберем колкото се може повече.
Улмщром вдигна ръка и махна към стълбището.
— На долното ниво се намира единствената стая в целия замък, където може да се види руната Mensch. Разбира се, присъствието й е съвсем на място, като се има предвид…
— Като се има предвид какво?
Улмщром въздъхна и си погледна часовника.
— Елате. И без това трябва да побързаме. — Обърна се и заслиза по стълбището.
Грей махна на Фиона и Райън да го последват. Монк извъртя очи, докато минаваше покрай него.
— Призрачен замък… По-добре да си бяхме тръгнали…
Грей разбираше неустоимото му желание да се махне оттук. И той го усещаше. Първо фалшивата тревога с мерцедеса, после спрелият ток. Но пък нищо съмнително не се беше случило. А шансът да научат още нещо за руната в библията и присъствието й тук не беше за изпускане.
Чу глас — директорът и другите бяха стигнали долу.
— Тази стая се намира точно под Obergruppenfuhrersaal.
Грей ги настигна, докато директорът отключваше друга врата, същата като вратата на горния етаж, с дебело стъкло и охранителна решетка. Задържа я да влязат, после влезе след тях.
И тази стая беше кръгла, но без прозорци, слабо осветена от аплици. Дванайсет гранитни колони обикаляха в пръстен помещението — поддържаха куполообразния таван. В центъра му беше нарисувана свастика.
— Това е криптата на замъка — каза Улмщром. — Вижте ямата в центъра на стаята. Тук изгаряли церемониално нашивките на провалилите се офицери от СС.
Грей вече беше забелязал каменната яма, точно под свастиката на тавана.
— Ако застанете близо до ямата и погледнете към стените, ще видите руните Mensch, изобразени там.
Грей пристъпи към ямата и изпълни указанията. На равни разстояния в четирите посоки руните изпъкваха ясно, вдълбани в каменните стени. Сега вече Грей разбираше казаното от Улмщром преди малко. „Присъствието на руните е съвсем на място, като се има предвид…“
Тук руните бяха обърнати надолу.
Toten-runes.
Руни на смъртта.
Силен трясък, същият като онзи отпреди малко, разтърси стаята. Само че този път токът не угасна. Грей се завъртя, осъзнал грешката си. Любопитството му го беше разсеяло. Доктор Улмщром всъщност така и не се беше отдалечил на повече от крачка от вратата.
А сега стоеше от другата й страна и спускаше заключващия механизъм.
Извика през дебелото стъкло, което без съмнение беше бронирано.
— Сега ще разберете истинското значение на toten-rune.
След което се чу силно изпукване. Всички лампи угаснаха. Стаята потъна в пълен мрак.
В тишината на потресеното им мълчание нахлу нов звук — зловещо съскане.
Но не на змия.
Грей усети вкуса в устата си.
Газ.
Трите хеликоптера се разгърнаха в атакуваща формация.
Пейнтър наблюдаваше приближаването им с бинокъл. Беше разкопчал колана си и пълзешком се беше прехвърлил на мястото до пилота. Веднага позна вражеските машини — „Юрокоптер Тайгър“, снаряжени с ракети въздух-въздух.
— Нашият хеликоптер има ли някакви оръжия? — попита той Гюнтер.
Гигантът поклати глава.
— Nein.
Опитваше се да обърне хеликоптера на сто и осемдесет градуса и да избяга от преследвачите. Завърши маневрата и даде газ. Това беше единствената им надежда — скоростта.
Техният хеликоптер, по-лек като конструкция и без тежестта на въоръжение, беше едновременно по- бърз и по-маневрен. Но дори и това предимство си имаше ограничения.
Пейнтър знаеше накъде ги води Гюнтер, притискан от машините отзад. Добре беше изучил картите на района. Китайската граница отстоеше само на петдесетина километра.
Ако атакуващите хеликоптери не ги сваляха, навлизането в китайското въздушно пространство определено щеше да доведе до същото. А при напрежението в последно време между непалското правителство и маоистките бунтовници границата се охраняваше дори по-бдително от обичайното. Озовали
