Трябваше да стигнат до базовия лагер на по-ниските му склонове… само че там, на по-малките височини, небето беше опасно.
Още два хеликоптера, разлютени като стършели, летяха към тях.
А на Пейнтър му бяха свършили лебедките.
Лиза гледаше как другите хеликоптери се приближават и уголемяват — от мушици в началото до ястреби сега. Надбягването беше започнало.
Гюнтер наклони стръмно тяхната машина и се гмурна към не така разредения въздух долу. Прицелил се беше в пролуката между връх Еверест и неговия побратим Лхотце. Извит хребет — прословутата южна седловина — свързваше Лхотце с Еверест. Трябваше да минат над нея и да оставят планината между себе си и преследвачите. Базовият лагер лежеше от другата страна на седловината, в подножието й.
Ако успееха да стигнат там…
Лиза си представи брат си, широката му усмивка, врътката в косата му отзад, която все се опитваше да приглади. Къде им беше умът, да пренасят тази война в базовия лагер, при брат й?
Пейнтър и Гюнтер се бяха привели над контролните уреди и говореха нещо, но ревът на двигателя поглъщаше думите им. Просто трябваше да вярва, че Пейнтър знае какво прави. Той не би изложил на излишен риск никого.
Седловината се приближаваше. Еверест изпълваше гледката вдясно, вятърът разнасяше сняг по върха му. Лхотце, четвъртият по височина връх на света, се изправяше като стена вляво.
Гюнтер снижи хеликоптера в по-остър ъгъл. Лиза стисна предпазния колан.
Пронизителен писък се вряза в рева на двигателя и тракането на перките.
— Ракета! — извика Анна.
Гюнтер рязко дръпна лоста. Носът на хеликоптера се вирна нагоре и надясно. Ракетата мина под плъзгачите им и се заби в източния край на седловината. Към небето изригна огън. Гюнтер побърза пак да сниши хеликоптера, далеч от разлетелите се отломки.
Притиснала буза до прозореца, Лиза гледаше назад. Двата хеликоптера бяха скъсили разстоянието и се насочваха към тях. А после ледена стена ги скри от погледа й.
— Прехвърлихме билото! — извика Пейнтър. — Дръжте се здраво!
Лиза се обърна напред. Хеликоптерът се спусна стремглаво покрай почти вертикалния склон на южната седловина. Сняг и лед се изнизваха под тях. Напред се появи по-тъмно петно. Базовият лагер.
Летяха право натам, сякаш смятаха да се забият в палатковия град.
Лагерът се разду под тях, разрастваше се с всяка секунда, вече се различаваха и палатките.
— Ще кацнем тежко! — извика Пейнтър.
Гюнтер не намали.
Лиза зашепна:
— О, Боже… о, Боже… о, Боже…
В последния момент Гюнтер вдигна носа на машината нагоре, водеше отчаяна борба с контролните уреди. И с вятъра, който ги натискаше надолу.
Светът около тях се люлееше като пиян.
Лиза стисна до болка страничните облегалки; единствено предпазният колан я задържаше на мястото й.
А после плъзгачите се удариха силно в земята, носът на хеликоптера се озова малко по-ниско от оптималната позиция за кацане и Лиза политна напред. Коланът я задържа. Вихрушката на роторите вдигна пушилка от сняг. Хеликоптерът се люшна назад и клекна стабилно на плъзгачите.
— Бързо навън! — изкрещя Пейнтър, докато Гюнтер изключваше двигателя.
Люковете изщракаха и четиримата се изсипаха от кабината.
Пейнтър сграбчи ръката на Лиза. Анна и Гюнтер ги последваха. Към тях тичаха хора. Лиза вдигна поглед към хребета. Иззад седловината още се вдигаше дим от забилата се ракета. Несъмнено всички в лагера бяха чули експлозията и именно тя ги беше изкарала от палатките.
Засипаха ги гласове, мешавица от езици.
Лиза, почти оглушала от трещенето в хеликоптера, ги чуваше сякаш от километри.
А после един познат глас стигна до нея:
— Лиза!
Тя се обърна. Висок мъж с черна грейка и сива термориза разбутваше яростно тълпата.
— Джош!
Пейнтър я пусна и след миг Лиза се озова в прегръдките на брат си, сгуши се до гърдите му. Миришеше на якове. По-приятна миризма не беше усещала в живота си.
Зад тях Гюнтер изръмжа:
— Pass auf!
Предупреждение.
Всички наоколо се раздвижиха и засочиха към небето.
Лиза се отскубна от прегръдките на брат си.
Двата хеликоптера бяха увиснали над седловината, перките им разбъркваха дима от ракетното попадение. Хищни, смъртоносни.
„Махайте се — помисли си Лиза — напрегнато, сякаш можеше да им го внуши само с усилие на волята си. — Махайте се, дяволите ви взели!“
— Тези пък кои са? — попита някой.
И без да се обръща, Лиза позна Бостънския Боб — поредната грешка от миналото й. Вечното мрънкащо недоволство в гласа му го издаваше като документ за самоличност. Нахален както винаги, той явно беше тръгнал след Джош. Лиза не му обърна внимание.
Ала Джош, изглежда, беше усетил напрежението й при появата на хеликоптерите.
— Лиза, какво става?
Тя само поклати глава, вперила очи в небето. Не биваше да раздвоява вниманието си, ако искаше да ги прогони.
Уви, и това не помогна.
Двата хеликоптера едновременно се гмурнаха към тях. Огнен пукот освети носовете им. Сняг и лед изригнаха в паралелни смъртоносни пътеки — идваха право към базовия лагер.
— Не… — простена Лиза.
Бостънския Боб заотстъпва и изкрещя:
— Какво си направила, за Бога?
Тълпата, зашеметена и вкаменила се за миг, изведнъж изригна в писъци и викове и се пръсна във всички посоки.
Пейнтър грабна другата ръка на Лиза. Дръпна я и повлече и Джош с нея. Но нямаше къде да се скрият.
— Радио! — изкрещя Пейнтър на Джош. — Къде има радио?
Брат й се взираше онемял в небето.
Лиза го разтърси за ръката и той най-после я погледна.
— Джош, трябва да намерим радиостанция! — Знаеше какво има предвид Пейнтър. Ако не друго, трябваше поне да съобщят на някого във външния свят какво става.
Брат й се закашля, съвзе се и посочи.
— Ето там… След като бунтовниците нападнаха манастира, включиха спешна комуникационна мрежа — И забърза към една голяма червена палатка.
Бостънския Боб заподтичва подир тях, доловил авторитета, който се излъчваше от Пейнтър и Гюнтер. Или пък беше заради автомата на Гюнтер. Германецът беше заредил нова граната в приставката му. Готов беше да окаже последен отпор и да ги прикрива, докато те се оправят с радиостанцията.
Но преди да са стигнали до палатката, Пейнтър извика:
— Залегни!
И я повали на земята. Всички последваха примера му, макар че се наложи Джош да дръпне със сила Бостънския Боб.
