Криптата се обля в слаба светлина — Монк беше включил фенерчето си.
Грей измъкна и своето фенерче, включи го и го насочи нагоре. По ръбовете на купола бяха разположени миниатюрни дюзи и сега през тях навлизаше зеленикав газ, по-тежък от въздуха — изливаше се на димни водопади от всички отвори.
Дюзите бяха прекалено високо и прекалено много, за да ги запушат.
Фиона се премести по-близо до него. Райън стоеше от другата страна на кладенеца, свил ръце пред гърдите си и вперил поглед в тавана, сякаш не можеше да повярва на очите си.
Някакво движение привлече погледа на Грей към Монк.
Приятелят му беше извадил деветмилиметровия си Глок и се целеше в стъклената врата.
— Не! — извика Грей.
Твърде късно. Монк стреля.
Изстрелът отекна в затвореното пространство, чу се и острото изпукване на рикоширалия в стъклото куршум, който след това се удари сред дъжд от искри в една от стоманените дюзи по ръба на тавана. Поне газът, изглежда, не беше запалим — иначе една искра щеше да ги погуби.
Явно Монк стигна до същия извод, защото горчиво заключи:
— Бронебойно стъкло.
Гласът на директора потвърди наблюдението му:
— Наложи се да инсталираме допълнителни мерки за сигурност. Твърде много неонацисти имаха мерак да се вмъкнат тук. — Отражението на фенерчетата им в стъклото скриваше местоположението му.
— Копеле гадно — измърмори Монк.
Газът се спускаше надолу. Миризмата му беше неприятно сладникава, но на вкус се усещаше горчив. Поне не беше цианид, ако не друго. Цианидът миришеше на горчиви бадеми — и убиваше почти светкавично.
— Стойте прави — каза Грей. — Дръжте главите си високо. И се съберете в средата на стаята, далеч от дюзите.
Събраха се около церемониалната яма. Фиона стисна ръката му. Силно. После вдигна другата си ръка.
— Свих му портфейла. Не че има значение.
— Супер — изръмжа Монк. — Да му беше свила ключовете.
Райън извика на немски:
— Баща ми… баща ми знае, че сме тук! Ще извика полицията!
Отвърна им нов глас — стъклото скриваше лицето на човека, който говореше:
— Боя се, че баща ти няма да се обади на никого… вече. — Думите не бяха изречени като заплаха, а по-скоро уведомително.
Райън залитна, сякаш го бяха ударили в корема. Метна поглед към Грей, после към вратата.
Грей позна гласа. Фиона — също. Пръстите й буквално се впиха в ръката му. Беше татуираният купувач от аукционната къща.
— Този път никакви номерца няма да ви помогнат — каза той. — Оттук няма да се измъкнете.
Грей вече усещаше слаб световъртеж. Тялото му олекваше, почти като в безтегловност. Разтърси глава. Онзи беше прав. Нямаше как да избягат. Но това още не значеше, че са беззащитни.
Знанието беше сила.
Обърна се към Монк и каза:
— Дай си запалката.
Докато Монк ровеше в раницата си, Грей пусна своята на пода и измъкна бележника си. Хвърли го в ямата.
— Монк, хвърли копията, които направи Райън. — После протегна ръка към Фиона. — Фиона, дай ми библията, ако обичаш.
И двамата се подчиниха, без да задават въпроси.
— Подпали ямата — каза Грей.
Монк щракна запалката си и подпали един от листовете, копирани преди малко от Райън. После го хвърли в ямата. След миг от плитката дупка се издигнаха пламъци. Издигащият се дим дори сякаш донякъде разнесе отровния газ… или така поне му се стори на Грей. Главата му се въртеше като след четвърто уиски.
От другата страна на вратата се чуваха гласове, твърде тихи, за да се различат думите.
Грей вдигна библията на Дарвин и извика:
— Само ние знаем каква тайна е скрита в тази библия!
Светлорусият убиец, все още скрит зад стъклото, отговори развеселено:
— Доктор Улмщром разчете всичко, което ни е необходимо. Руната Mensch. Библията вече не ни трябва.
— Сериозно? — Грей вдигна книгата още по-високо и я освети с фенерчето си. — Показахме на Улмщром само онова, което Хуго Хирцфелд е написал върху мукавата на задната корица. Но не и написаното върху предната!
Миг мълчание, после пак тихи гласове. На Грей му се стори, че различава и женски глас, навярно на русата близначка.
Едно съвсем ясно и поуплашено „nein“ — Улмщром.
Фиона залитна, коленете й се подгъваха. Монк я подхвана и задържа главата й над покачващото се ниво на отровния газ. Но дори и той се клатушкаше.
Грей не можеше да чака повече.
Изключи фенерчето за повече драматизъм и пусна библията в огъня. Все още беше в достатъчна степен римокатолик, за да се притесни — не му се случваше всеки ден да гори библии. Старите страници се подпалиха моментално, пламъците се издигнаха до коленете им. Към тавана изригна валмо дим.
Грей си пое дълбоко дъх и вложи максимум увереност в гласа си:
— Ако ние умрем, умира и тайната на библията на Дарвин!
Зачака. Молеше се онези да захапят въдицата.
Една секунда… две…
Газът се надигаше, вече почти не можеха да дишат.
Райън се срина, сякаш някой беше срязал вървите, които го държаха изправен. Монк посегна да го хване, но падна на коляно под тежестта на Фиона. И не се изправи. Отпусна се, гушнал момичето.
Грей се взираше в черната врата. Фенерчето на Монк се търкулна от отпуснатите му пръсти. Имаше ли изобщо някой отвън? Беше ли му повярвал някой?
Така и нямаше да разбере.
Светът потъмня и Грей потъна в бездънен мрак.
На хиляди километри оттам един мъж се събуди.
Светът се завърна като миазма от болка и цвят. Очите му примигнаха. Нещо пърхаше в лицето му… криле на птица. Слухът му регистрира песен, напев.
— Събужда се — каза нечий глас на зулуски.
— Камиси… — Този път беше женски глас.
