снимката бяха Исак и Ишке Вааленберг, най-младите наследници, брат и сестра близнаци, които щяха да наследят семейното богатство, което съперничеше на брутния национален продукт на повечето държави в света.
Но по-важни бяха бледият цвят на кожата и почти бялата коса, които Пейнтър разпозна веднага. Двамцата не бяха само наследници. Бяха Sonnekonige. Като Гюнтер и като убийцата в планинския замък.
Пейнтър хвърли поглед към предната част на самолетната кабина.
Гюнтер спеше, проснат на едно канапе, краката му висяха над едната странична облегалка. Сестра му седеше пред купчина с документация, която почти не отстъпваше на тази на Пейнтър. Двамата, братът и сестрата, бяха под дискретната охрана на майор Брукс и двама въоръжени американски рейнджъри. Бяха си сменили ролите. Тъмничарите се бяха превърнали в затворници. Но въпреки промяната в силите отношенията в малката им групичка не се бяха променили съществено. Анна се нуждаеше от връзките и логистичната подкрепа на Пейнтър; Пейнтър се нуждаеше от онова, което Анна знаеше за Камбаната и научните изследвания, свързани с нея. Анна беше права: първо трябваше да приключат с това, пък после щяха да уреждат въпросите за законност и отговорност.
Логан прекъсна мислите му:
— С Кат имаме уговорена среща за утре рано сутринта с посланика на Южна Африка. Да видим дали пък той няма да хвърли малко светлина върху това странно семейство отшелници.
А „отшелници“ беше меко казано. Вааленбергови бяха южноафриканският вариант на клана Кенеди — богати, безпардонни, със свое собствено имение с площта на Роуд Айлънд близо до Йоханесбург. Макар семейството да владееше големи територии из цялата страна и в чужбина, членовете му рядко напускаха фамилното имение.
Пейнтър взе снимката и я погледна пак.
Цяло семейство Sonnekonige.
Откъдето и да го погледнеш, втората Камбана можеше да е скрита само на едно място — някъде във въпросното имение. А в интерес на истината, нямаха и време да търсят другаде.
— Агент на британските служби ще ви посрещне, щом кацнете в Йоханесбург. МИ5 от години държи под око Вааленбергови — най-вече проследяват необичайни парични преводи, — но така и не са успели да проникнат през стената от уединение и тайнственост, с която семейството е оградило всички аспекти на живота си.
„Което едва ли е трудно, като се има предвид, че семейството буквално притежава тази страна“, помисли си Пейнтър.
— Колегите ще ви предоставят наземна поддръжка и местна информация — завърши Логан. — Докато кацнете, след три часа, ще разполагам с повече подробности.
— Добре. — Пейнтър гледаше снимката. — А с Грей и Монк какво става?
— В неизвестност са. Открихме колата им паркирана на летището във Франкфурт.
Франкфурт? Това пък изобщо не се връзваше. Градът беше основна точка в международния самолетен трафик, но Грей така или иначе разполагаше с правителствен самолет, по-бърз от всяка пътническа линия.
— И изобщо не са се обаждали?
— Да, сър. Следим всички канали.
Тази новина беше крайно обезпокоителна.
Измъчван от главоболие, пред което дори кодеинът беше безсилен, Пейнтър се съсредоточи върху жуженето на самолетните двигатели в тъмното небе. Какво бе станало с Грей? Вариантите не бяха много — минал е в нелегалност, заловен е или е убит. Къде беше, по дяволите?
— Искам да го намериш, Логан. На всяка цена.
— Вече се работи по въпроса. Да се надяваме, че докато кацнете в Йоханесбург, ще съм научил нещо и за това.
— Ти спиш ли изобщо, Логан?
— Да живее нескафето, сър. Във всичките му варианти. — Уморена самоирония повя от думите му. — А вие как сте?
Беше поспал малко в Катманду, докато течеше подготовката и се гасяха пожари — буквално и политически — в Непал. Твърде много се бяха забавили в Катманду.
— Държа се, Логан. Няма повод за притеснение.
„Точно така.“
Прекъсна връзката и потърка разсеяно с палец бледата грапава плът, останала на мястото на нокътя на безимения му пръст. Усещаше странно гъделичкане в другите си пръсти — на ръцете, а вече и на краката. Логан се беше опитал да го придума да се върне директно във Вашингтон, да му направят изследвания в „Джонс Хопкинс“, но Пейнтър знаеше, че за тази конкретна болест Анна и групата й знаят повече от всяка болница в САЩ. „Увреда на квантово ниво.“ Никое конвенционално лечение не можеше да помогне. За да забавят болестта, им трябваше друга Камбана. Според Анна периодично излагане на радиацията й при контролирани условия можело да им спечели години вместо дни. „А в крайна сметка дори и пълно излекуване“, беше завършила обнадеждено.
Но първо трябваше да намерят друга Камбана.
И още информация.
Стресна го глас зад рамото му:
— Мисля, че трябва да говорим с Анна — каза Лиза, сякаш прочела мислите му.
Пейнтър се обърна. Мислеше, че Лиза спи в дъното на кабината, но тя стоеше зад стола му, облечена с кафеникави панталони и кремава блузка.
Очите й огледаха лицето му преценяващо, по лекарски.
— Изглеждаш ужасно.
— Много си любезна — отвърна той, стана и се протегна.
Самолетът се люшна и потъна в мрак. Лиза го стисна за лакътя. Постепенно нещата си дойдоха на мястото — и на светло. Не самолетът беше виновен, а главата му.
— Обещай ми да поспиш поне малко, преди да кацнем — каза тя и го стисна по-силно, направо го ощипа.
— Ако остане време… оох!
Стискаше като менгеме тази жена.
— Добре де, обещавам — отстъпи той.
Тя отпусна пръсти и кимна към Анна, която се беше навела над купчина фактури — товарителници, издадени от имението Вааленберг. Търсеше нещо, което да подскаже, че Вааленбергови са поръчвали доставки на материали и компоненти, свързани с управлението на функционираща Камбана.
— Искам да знам нещо повече за това как работи Камбаната — каза Лиза. — За фундаменталните теории, които са в основата й. Щом болестта предизвиква квантови увреждания, трябва да разберем как и защо. Анна и Гюнтер са единствените оцелели от Granitschloss. Не мисля, че Гюнтер е бил обучаван в тънкостите на квантовата теория.
— Е, той все пак е куче-пазач, а не учен.
Сякаш в потвърждение, Гюнтер изхърка гръмовно, все едно изръмжа.
— Всички оцелели знания за Камбаната са в главата на Анна. Ако разсъдъкът й откаже…
„Всичко ще отиде по дяволите.“
— Трябва да научим информацията, преди това да се е случило — съгласи се Пейнтър.
Лиза го гледаше в очите. Не криеше мислите си от него. Те се четяха ясно по лицето й. Пейнтър си я спомни как се качва на самолета в Катманду. Изтощена, с обтегнати до скъсване нерви, тя не се беше поколебала да тръгне с тях. Лиза разбираше. И преди, и сега.
Не само разсъдъкът и паметта на Анна бяха изложени на риск.
Тези на Пейнтър — също.
Само един човек познаваше отблизо събитията от самото им начало, само един човек с необходимите медицински и научни познания и незасегнат от болестта, която заплашваше със слабоумие и него, и Анна. Докато бяха в замъка, двете неведнъж бяха разговаряли дълго и насаме. Лиза, от своя страна, се беше
