ровила в относително спокойствие сред научните трудове в библиотеката на Анна. Току-виж някой дребен факт се окажеше критичен и наклонеше везните в полза на успеха.
Лиза беше разбрала.
Не се беше наложило да я убеждава в Катманду. Просто се беше качила на самолета. Ръката й се плъзна от лакътя му надолу и се настани в неговата. Тя стисна леко пръстите му и кимна към Анна.
— Хайде да й поровим в мозъка.
— За да разберете как работи Камбаната — обясни Анна, — първо трябва да разберете квантовата теория.
Лиза я наблюдаваше внимателно. Зениците на Анна бяха разширени от кодеина — вземаше прекалено големи дози. Пръстите й трепереха едва доловимо. Стискаше очилата си с две ръце, сякаш бяха някаква котва.
Бяха се оттеглили в дъното на кабината. Гюнтер все още спеше под охрана в предната част.
— Май нямаме време за пълния курс на обучение — каза Пейнтър.
— Naturlich. Достатъчно е да се разберат само три основни принципа. — Анна пусна очилата си само колкото да вдигне показалец. — Първо, трябва да разберем, че щом материята се разложи до податомно ниво — до света на електроните, протоните и неутроните, — класическите закони на вселената започват да ерозират. Макс Планк е открил, че електроните, протоните и неутроните се държат като частици и вълни едновременно. Което изглежда странно и противоречиво. Частиците имат определени орбити и пътища, а вълните са по-дифузни, не толкова ясно определими и всъщност без специфични координати.
— И тези субатомни частици се държат и по двата начина? — попита Лиза.
— Те имат потенциала да бъдат или вълна, или частица — каза Анна. — Което ни води до следващия момент. До Хайзенберговия принцип на неопределеността.
Лиза беше чувала за това, а в лабораторията на Анна беше опреснила знанията си.
— Основното твърдение на Хайзенберг е, че нищо не е сигурно, докато не бъде наблюдавано — каза тя. — Но не виждам какво общо има неговата теория с електроните, протоните и неутроните.
— Най-добрият пример за принципа на Хайзенберг е котката на Шрьодингер — отвърна Анна. — Слагате котка в запечатана кутия, свързана с устройство, което във всеки момент може да пусне или да не пусне отровен газ в кутията. Шансовете зависят изцяло от случайността. В тази ситуация, при затворена кутия, Хайзенберг казва, че котката е
— На мен ми звучи повече като философски, отколкото като научен постулат — каза Лиза.
— Когато говорим за котка — може би. Но същото е доказано на податомно ниво.
— Доказано ли? Как? — попита Пейнтър. Досега си беше мълчал, бе оставил на Лиза да насочва разговора. Знаеше част от казаните неща, но предпочиташе Лиза да дирижира разпита.
— Експериментално — каза Анна. — Което ни води до третия момент. — Взе два листа, начерта два прореза на единия, после изправи листовете един зад друг.
— Това, което ще ви кажа сега, навярно ще прозвучи странно и противоречащо на здравия разум… Представете си, че този лист хартия е бетонна стена и прорезите са два прозореца в нея. Ако вземете пушка и стреляте през отворите, ще се получи определен модел на попадения върху стената отсреща. Нещо такова.
Тя взе втория лист и нанесе върху него множество точки.
— Нека го наречем дифракционен модел А. Това е начинът, по който куршумите или частиците биха преминали през тези прорези.
Лиза кимна.
— Добре.
— Така. А сега вместо куршуми нека насочим към стената прожектор, така че светлината да минава и през двата прореза. Понеже светлината се разпространява като вълна, на стената отсреща ще се получи различен модел.
Анна взе нов лист и защрихова серия светли и тъмни ивици.
— Това изображение се получава от светлинните вълни, които преминават през двата прозореца и интерферират. Затова ще наречем изображението интерферентен модел Б — предизвикано от вълни.
— Ясно — каза Лиза, макар да нямаше представа накъде върви разговорът.
Анна вдигна двете изображения.
— А сега си представете, че имате електронна пушка и изстрелвате единична серия електрони към двата прореза. Какво изображение ще се получи на стената отсреща?
— Щом изстрелваш електрони като куршуми, аз бих заложила на дифракционен модел А. — Лиза посочи първия лист.
— Работата е там, че при лабораторни тестове се получава другото изображение. Интерферентен модел Б.
Лиза се замисли.
— Вълновият модел. Значи електроните се изстрелват от пушката… не като куршуми… а както светлината се излъчва от фенерче. Пътуват на вълни и създават модел Б.
— Правилно.
— Значи електроните се движат като вълни.
— Да. Но само когато никой не наблюдава преминаването им през прорезите.
— Не разбирам.
— При друг експеримент учени поставили при един от прорезите брояч. Той бибипкал при всеки засечен през прореза електрон: измервал и наблюдавал преминаването на електроните покрай детектора. Какво е било изображението на отсрещната стена, когато устройството е било включено?
— Не би трябвало да се променя, нали така?
— По принцип си права. Но не и на податомно ниво. След включването на устройството изображението моментално се променило в дифракционен модел А.
— Значи самото измерване променя изображението?
— Точно както е предрекъл Хайзенберг. Макар да изглежда невъзможно, е истина. Потвърдено е безброй пъти. Електроните съществуват в постоянно двойно състояние на вълни и частици, докато някой не измери електрона. Самият акт на измерване
Лиза се опита да си представи субатомен свят, където всичко се намира в постоянно състояние на
— Щом субатомните частици изграждат атомите — попита Лиза, — а атомите изграждат света такъв, какъвто го познаваме, докосваме и чувстваме, къде е границата между фантомния свят на квантовата механика и нашия свят от реални обекти?
— Нека пак повторя — единственият начин да осъществиш потенциала е като го измериш по някакъв начин. Такива инструменти за измерване съществуват постоянно в околната ни среда. Например когато една частица се сблъсква с друга, когато фотон светлина се удря в нещо и така нататък. Околната среда непрекъснато измерва субатомния свят и тласка потенциала му в посока на познатата ни, неизменчива реалност. Погледнете си ръцете например. На квантово ниво субатомните частици, които изграждат вашите атоми, действат според хлабавите квантови правила, но в същото време влизат във взаимодействие и в посока навън, в света на милиардите атоми, които изграждат всеки от ноктите на ръцете ви. Тези атоми се блъскат, удрят се и си взаимодействат — измерват се един друг — и в крайна сметка тласкат потенциала в една фиксирана реалност.
