Събудиха го маймуните.
„Маймуни?“
Усещането беше толкова странно, че само за миг го изстреля от пиянския сън към будно състояние. Грей се надигна. След още миг се включи и паметта му, докато той трескаво се опитваше да проумее ситуацията.
Беше жив.
В килия.
Спомни си отровния газ, музея Вевелсбург, лъжата. Беше изгорил библията на Дарвин, беше заявил, че в старата книга се съдържа тайна, за която знаят само той и хората му. Надявал се бе предпазливостта да надвие желанието за отмъщение. Явно надеждите му се бяха оправдали. Жив беше. Но къде бяха другите? Монк, Фиона и Райън?
Огледа килията. Най-обикновена килия. Нар, клозет, душ. Без прозорци. Нямаше врата, а решетка с дебели прътове. От другата й страна имаше коридор с флуоресцентно осветление. Грей отдели няколко мига за лична инспекция. Бяха го съблекли гол, но на един стол, занитен за крака на леглото, имаше сгънати дрехи.
Отметна одеялото и стана. Зави му се свят, но след няколко вдишвания всичко дойде на мястото си. Само дето още му се гадеше. Дробовете му стържеха, сякаш бяха пълни със стъклена вата. Последици от отравянето.
Освен това го болеше бедрото, силно. Напипа голяма колкото юмрук синина. Както и няколко следи от убождания. На лявата му ръка имаше лейкопласт. От венозна система? Явно някой го беше лекувал и му беше спасил живота.
До слуха му стигнаха познатите вече крясъци.
Маймуни.
Не звучеше като в зоопарк.
Повече като утро в дивата природа.
Къде беше тази природа обаче? Въздухът бе по-сух, по-топъл и миришеше някак особено. Определено не приличаше на място с умерен климат. Може би някъде в Африка. Колко време бе лежал в безсъзнание? Не му бяха оставили часовника, по който да разбере кое време е, още по-малко кой ден е. Но имаше чувството, че е минал най-много един ден. Поне ако се съдеше по четината, покрила бузите му.
Посегна за дрехите.
Движението му привлече нечие внимание.
От другата страна на коридора Монк се приближи до зарешетената врата на своята килия.
— Слава Богу… — прошепна Грей, щом го видя.
— Добре ли си?
— Като махмурлия… но идвам на себе си.
Монк вече се беше облякъл — със същия бял анцуг, който бяха оставили и на Грей. Грей също се облече.
Монк вдигна лявата си ръка и оголи чуканчето на китката си с титановите биоконтактни импланти, които обикновено свързваха протезата към ръката му.
— Гадните копелета са ми взели тъпата ръка.
Липсващата протеза на Монк беше най-малката им грижа. Можеше дори да се окаже предимство. Но трябваше да кара поред…
— Фиона и Райън?
— Нямам представа. Може да са в друга килия тук някъде… или на съвсем друго място.
„Или да са мъртви“, довърши Грей наум.
— Какво ще правим, шефе? — попита Монк.
— Нямаме голям избор. Ще чакаме похитителите да направят първия ход. Те искат информацията, която имаме. Ще видим какво може да се спазари срещу нея.
Монк кимна. Знаеше, че Грей е блъфирал в замъка, но блъфът трябваше да се поддържа. Килиите със сигурност се наблюдаваха.
В доказателство на това в дъното на коридора се отвори врата.
Чуха се приближаващи стъпки. На много хора.
Появиха се — охранители в зелено-черни камуфлажни униформи, водени от високия блед мъж, купувача от аукционната къща. Наконтен както обикновено — черни панталони и колосана бяла риза, бели кожени мокасини и бял кашмирен пуловер. Облечен беше като за градинско парти.
Придружаваха го десетима охранители. Разделиха се на две групи и всяка зае позиция при съответната килия. Изведоха арестантите — боси — и стегнаха ръцете им на гърба с пластмасови белезници.
Водачът пристъпи към тях.
Сините му очи се впиха в Грей като ледени висулки.
— Добро утро — надуто и някак театрално каза той, сякаш изнасяше представление за пред камерите в коридора и знаеше, че го наблюдават. — Дядо ми иска да се срещне с вас.
Въпреки любезните думи всяка сричка тежеше от черен гняв и неизречено обещание за болка. Наложило се беше да им спаси живота и сега чакаше втори шанс. Само че откъде идваше този гняв? Заради смъртта на брат му… или защото Грей го беше надхитрил при последния им сблъсък в замъка? Във всеки случай зад елегантните му дрехи и изискани маниери дебнеше нещо котешко и хищно.
— Хайде — каза той и се обърна.
И поведе групата по коридора. Грей оглеждаше килиите от двете страни. Празни. Нито помен от Фиона и Райън. Бяха ли живи?
Коридорът свършваше пред три стъпала към масивна стоманена врата.
Вратата беше отворена, под охрана.
Излязоха от стерилния килиен комплекс и се озоваха в страната на чудесата. Типична за джунглите растителност ги заобикаляше отвсякъде, проснала тежък балдахин високо над главите им: от него висяха дебели лиани и цъфнали орхидеи. Плътният листак скриваше небето. Въпреки това Грей прецени, че е рано сутринта, доста преди изгрев-слънце. Черни железни лампи от викторианската епоха бележеха пътеки в дивата джунгла. Птици чуруликаха и крещяха. Насекоми жужаха в хор. Някъде по-високо в зеления балдахин скрита в листака маймуна обяви с накъдрена креслива кашлица появата им. Избликът й събуди птица с криле като пламък и тя се защура из по-ниските клони.
— Африка — измърмори Монк. — Някъде под Сахара. Навярно в екваториалните ширини.
И Грей беше стигнал до това заключение. Прецени, че сигурно е утрото на следващия ден. Губеха му се осемнайсет до двайсет часа. Което означаваше, че може да са навсякъде в Африка.
Но къде?
Пазачите ги поведоха по настлана с чакъл пътека. Грей чу тихите премерени стъпки на нещо голямо, което си пробиваше път през ниския листак само на няколко метра от пътеката. Но макар животното да бе близо, дори силуетът му не се виждаше. Гората предлагаше предостатъчно прикритие… стига да се доберяха до нея.
Но такава възможност не им се предостави. Пътеката свърши само след петдесетина метра. Още няколко крачки и джунглата остана зад тях.
Гората отстъпи пред просторна грижливо окосена морава — всъщност парк с ромолящи поточета и водни каскади. Езерца и ручеи. Шептящи водопадчета. Дългорога антилопа вдигна глава при появата им, застина за миг, после хукна и се скри с дълги подскоци в гората.
Ясното небе примигваше с множество звезди, но на изток бледорозово сияние намекваше за настъпващата утрин.
Друга гледка, по-близо, привлече погледа на Грей и прикова вниманието му изцяло.
В дъното на парка се издигаше шестетажна сграда — камък и дърво. Истински горски Версай. Сигурно покриваше площ от десет акра, издигаше се на нива и кули, тераси и балюстради. Вляво изпъкваше
