— Добре де, обаче…
Анна явно долови скептицизма.
— Знам, че звучи странно, но истината е, че с казаното дотук аз само се плъзнах по повърхността на чудатия свят на квантовата теория. Дори не е станало дума още за концепции като нелокалността, времевите тунели и множествените вселени.
— А там нещата са повече от чудати — обади се Пейнтър.
— Вие обаче трябва да проумеете тези три основни постулата — каза Анна и започна да брои на пръсти. — Субатомните частици съществуват в квантово състояние на потенциал. За да се тласне този потенциал, е нужен инструмент за измерване. И трето, именно околната среда изпълнява постоянно въпросните замервания и по този начин фиксира нашата реалност.
Лиза вдигна ръка в знак, че поне засега няма да спори повече.
— Но какво общо има това с Камбаната? Когато бяхме в лабораторията, ти спомена за някаква „квантова еволюция“.
— Именно — каза Анна. — Какво всъщност е ДНК-то? Протеинова машина, нали така? Която произвежда всички основни строителни блокчета от клетки, от тела.
— Най-просто казано — да.
— Ами да го опростим още повече тогава. Не е ли ДНК просто генетични кодове, заключени в химически съединения? И какво разкъсва тези съединения, какво включва и изключва гените?
Лиза премина на режим елементарна химия.
— Движението на електроните и протоните.
— И тези субатомни частици на кои правила се подчиняват — на класическите или на квантовите?
— На квантовите.
— Значи, ако един протон може да бъде на две места — А или Б, — и да включва или изключва даден ген, на кое място ще го намерим?
Лиза примижа.
— Ако има потенциала да е и на двете места, значи е на двете места едновременно. Генът е едновременно включен и изключен. Докато нещо не го измери.
— И какво го измерва?
— Околната среда.
— А околната среда на един ген е?…
Очите на Лиза бавно се разшириха.
— Самата молекула на ДНК.
Кимване и усмивка.
— На най-фундаменталното си ниво живата клетка действа като свое собствено измерващо устройство. И именно това постоянно клетъчно измерване е истинският двигател на еволюцията. И пак то обяснява защо мутациите не са случайни. И защо еволюцията работи с много по-бърз темп, отколкото може да се обясни със случайните мутации.
— Чакай — спря я Лиза. — Някакво доказателство в полза на последното твърдение?
— Ами да. Например онези бактерии, които не можели да разграждат лактозата — как поставени в хранителна среда само от лактоза и заплашени от гладна смърт, мутирали с невероятна бързина и създали ензим, който я разгражда. При шансове едно на билион. — Анна вдигна вежда. — Сега можеш ли да го обясниш? С помощта на трите квантови принципа? И с допълнителната информация, че за ползотворната мутация е било нужно само един-единствен протон да се премести от едно място на друго.
Лиза нямаше нищо против да опита.
— Добре, щом протонът може да бъде и на двете места, според квантовата теория протонът е бил и на двете места. Значи генът е бил едновременно мутирал и немутирал. Някъде между двете, в състояние на потенциал.
Анна кимна.
— Продължавай.
— После клетката действа като квантово измерващо устройство и принуждава ДНК да се срине от едната или от другата страна на оградата. Да мутира или да не мутира. И понеже клетката е жива и е под влияние на околната среда, тя е наклонила везната напук на случайността и е създала ползотворна мутация.
— Това съвременната наука го нарича адаптивна мутация. Околната среда въздейства на клетката, клетката въздейства на ДНК и се появява мутация, която е полезна за клетката. И всичко това се задвижва от механиката на квантовия свят.
Лиза започна да се досеща накъде отива разговорът. В предишен разговор Анна беше използвала термина „интелигентен дизайн“. Дори беше отговорила на въпроса кой според нея се крие зад тази интелигентност.
„Ние.“
И Лиза разбра. Нашите собствени клетки насочват еволюцията, откликват на околната среда и тласкат потенциала в ДНК така, че да сме по-пригодни за въпросната околна среда. След което естественият подбор, обяснен от Дарвин, си казва думата и запазва тези модификации в следващите поколения.
— Но което е още по-важно — продължи Анна, леко задъхана от проточилата се лекция, — квантовата механика обяснява как се е появила първата искра на живота. Спомнете си колко нищожна е вероятността онзи пръв репликиращ се протеин да се пръкне от първичната супа. В квантовия свят случайността е извадена от уравнението. Първият репликиращ се протеин се е появил, защото е представлявал ред в хаоса. Способността му да измерва и срива квантовия потенциал е надвила случайността на сляпото блъскане и удряне, съществувало дотогава в първичната супа. Животът се е появил, защото е бил по-добро квантово измерващо устройство.
— И Бог не е имал нищо общо? — каза Лиза; повтаряше един от въпросите, които Анна й беше задала преди… преди десет години сякаш.
Анна вдигна длан към челото си. Пръстите й трепереха. Присви очи. Впери поглед през прозореца с вдървено от болка лице. Гласът й беше толкова тих, че трудно се чуваше.
— Не твърдя такова нещо… ти просто гледаш под грешен ъгъл, от грешна посока.
Лиза си замълча. Виждаше, че Анна е твърде изтощена, за да продължи. Всички трябваше да поспят. Но имаше един въпрос, който трябваше да бъде зададен.
— Камбаната? — попита тя. — Какво прави Камбаната?
Анна свали ръка и погледна най-напред Пейнтър, после Лиза.
— Камбаната е най-съвършеното квантовоизмерващо устройство.
Лиза затаи дъх.
Пламък някакъв си проби път през изтощението на немкинята. Какъв точно, беше трудно да се прецени — гордост, вяра… но и голяма доза страх.
— Полето на Камбаната — ако може да бъде овладяно напълно — притежава способността не само да тласне ДНК към по-съвършена форма, а и да повлияе на цялото човечество.
— А ние? — попита Пейнтър и се размърда. Ако се съдеше по изражението му, пламът на Анна не му беше въздействал по никакъв начин. — Ти и аз? Не виждам как случващото се с нас може да бъде наречено усъвършенстване.
Пламъкът в очите на Анна угасна, стъпкан от умората и поражението.
— Защото освен потенциала си да тласка еволюцията в правилната посока, Камбаната, вътре в квантовите си вълни, крие и обратното.
— Обратното?
— Болестта, която засегна клетките ни. — Анна отклони поглед. — Не е само дегенерация… а
Пейнтър я гледаше ужасен.
Гласът й спадна до хриплив шепот.
— Телата ни са се запътили назад към първичния миш-маш, от който сме се появили.
