символа така, все едно някой е стегнал възела, събрал е примките в центъра, както се връзват връзки на обувки.
— Какво правиш? — Лиза внезапно изникна зад рамото му.
Пейнтър се стресна и химикалката му заора в листа.
— За Бога, не се промъквай така зад гърба ми!
Тя се прозя и чучна на облегалката на стола му. Потупа го по рамото.
— Леле, колко сме чувствителни! — Наведе се по-близо. — Сериозно те питам. Какво рисуваш?
Вниманието на Пейнтър изведнъж и по своя воля се съсредоточи изцяло върху дясната й гърда, която се беше настанила на сантиметри от бузата му.
Той се изкашля и успя да насочи поглед към скицата.
— Просто си играя със символа, който открихме върху кожата на убийцата. Един от агентите ми е видял същата татуировка върху двама Sonnekonige в Европа. Внуците-близнаци на сър Болдрик Вааленберг. Няма начин да не е нещо важно. Може да съдържа улика, която сме пропуснали.
— Или пък дъртото копеле просто обича да дамгосва наследниците си все едно са говеда. Определено ги възпитава като такива.
Пейнтър кимна.
— Клаус каза нещо, преди да умре. Нещо за стягането на възел. Прозвуча като тайна, която не бива да се изрича.
Довърши скицата с още няколко внимателни щриха, като я сви към центъра.
Сложи я до другата.
Огледа двете рисунки и изведнъж му просветна.
Лиза, изглежда, усети затаения му за миг дъх.
— Какво? — попита и се наведе още по-близо.
Той посочи с химикалката си втората скица.
— Нищо чудно, че са спечелили Клаус на своя страна. А това навярно обяснява и защо последните поколения Вааленбергови живеят като отшелници.
— Не разбирам.
— Не с нов враг си имаме работа. А със същия враг. — Пейнтър удебели центъра на втората скица и разкри тайното й сърце.
Лиза ахна.
— Свастика!
Пейнтър погледна похъркващия гигант и сестра му. После въздъхна.
— Още нацисти.
Остъклената зимна градина сигурно беше стара колкото къщата. Стъклата бяха замъглени от старост, сякаш се топяха под африканското слънце, черните им железни рамки навяваха на Грей мисли за паяжина. Кондензираната по вътрешната страна на стъклата влага размазваше гледката към тъмната джунгла навън.
Първото нещо, което порази Грей, беше влагата. Със сигурност гонеше стоте процента. Тънкият памучен анцуг полепна по тялото му.
Ала условията в градината не бяха съобразени с неговия комфорт. Солариумът приютяваше пищно разнообразие от растения, в саксии и сандъчета, подредени на стъпаловидни рафтове или увиснали от кошници, провесени на черни вериги. Във въздуха се смесваха уханията на стотици цветове. Малък фонтан от камък и бамбук шумолеше тихичко в центъра на помещението. Градината беше красива, но Грей се зачуди на кого му е притрябвала зимна градина в сърцето на Африка.
Отговорът скоро се появи.
Белокос джентълмен стоеше на повдигнато стъпало със саксии и държеше малка ножичка в едната си ръка и форцепс в другата. Със сръчността на хирург се наведе над малък бонзай — цъфнала слива — и отряза едно миниатюрно клонче. Изправи се с доволна въздишка.
Дръвчето изглеждаше направо древно, цялото разкривено и овързано с медна жица. Клонките му тежаха от цвят, всяко бе в хармония с останалите.
— На двеста двайсет и две години — каза старецът възхитено. Акцентът му беше силен, сякаш само преди дни са го домъкнали от Дания и са го напъхали в дрехи на изискан джентълмен. — Беше много стара още когато лично император Хирохито ми я подари през четирийсет и първа.
Остави инструментите и се обърна. Вързал беше бяла престилка върху тъмносин костюм и червена вратовръзка. Протегна ръка на внук си.
— Исак, te’vreden…
Младият мъж се завтече и подаде ръка на дядо си, който слезе тромаво от стъпалото и го потупа бащински по гърба в израз на благодарност. Старецът свали престилката, взе един опрян наблизо черен бастун и се подпря тежко на него. Грей забеляза релефния герб върху сребърната дръжка на бастуна. Главно „W“ се мъдреше върху познатата му вече детелина. Същият символ беше татуиран на близнаците Ишке и Исак.
— Аз съм сър Болдрик Вааленберг — тихо каза фамилният патриарх и измери с поглед Грей и Монк. — Последвайте ме в салона, моля. Имаме да говорим за много неща.
Обърна се и бавно тръгна към дъното на солариума.
Сигурно наближаваше деветдесетте, но нуждата от бастун беше единственият знак за старческа слабост, който се забелязваше у него. Запазил беше гъстата си сребристобяла грива, с път по средата и дълга до раменете. Очила висяха на сребърна верижка на врата му; към едното им стъкло беше прикрепена бижутерска лупа.
Докато вървяха по настлания с плочи под, Грей забеляза, че флората в зимната градина е разделена на секции — дръвчета и храсти бонзай, папрати и накрая — истинско стълпотворение от орхидеи.
Възрастният мъж сякаш забеляза какво е привлякло вниманието му.
— Вече шест десетилетия отглеждам Phalaenopsis. — Спря при едно високо стъбло, окичено със среднощно цикламени цветове с наситеносин оттенък.
— Хубави са — каза Монк, но сарказмът му беше очевиден.
Исак го изгледа гневно.
Старецът не реагира.
— И въпреки това
Опипа разсеяно бижутерската лупа и продължи напред.
Грей вече схващаше разликата между джунглата навън и парника вътре. Зимната градина не беше място, където да се наслаждаваш на природата. А където да господстваш. Под купола й природата биваше подрязвана, задушавана и селектирана, растежът й — спиран с медна жица при бонзай, размножаването й — дирижирано.
Минаха през врата с цветни стъкла и се озоваха в салон с мебели от ратан и махагон, малко помещение за отмора. В другия му край двойна люлееща се врата водеше към вътрешността на сградата.
Болдрик Вааленберг се настани в голям люлеещ се стол.
Исак застана до едно писалище, оборудвано с компютър и закачен на стената плазмен монитор. До него висеше черна дъска.
