Грей не можеше да откъсне поглед от образа върху екрана. Бяха го надвили.
— Кой? За кого питате?
Болдрик пристъпи към него.
— За шефа ви. Пейнтър Кроу.
12.
Укуфа
Докато се качваха по стъпалата към офиса на Бритиш Телеком Интернешънъл, Лиза наблюдаваше Пейнтър. Краката му трепереха. Бяха дошли тук да се срещнат с оперативен агент на британските служби, който да им осигури логистична и наземна подкрепа за нападението срещу базата на Вааленберг. Офисът беше само на няколко минути път с такси от летището на пристанище Ричардс Бей и само на един час път с кола до имението.
Пейнтър стисна парапета и остави потна следа по метала. Лиза го прихвана за лакътя и му помогна да изкачи последното стъпало.
— Мога и сам — сопна й се той.
Тя не отвърна на гнева му, защото знаеше, че гневните избухвания са просто външен израз на силна вътрешна тревога. Да не говорим за физическата болка, която го измъчваше. Гълташе кодеин като бонбони. Пейнтър закуцука към вратата на офиса.
Лиза се беше надявала почивката по време на полета да възвърне част от силите му, но половината ден във въздуха само бе утежнила симптомите на… на дееволюцията му, ако можеше да се вярва на Анна.
Немкинята и Гюнтер бяха останали на летището, под охрана. Не че имаше нужда от охрана. Последния час от полета Анна беше прекарала в тоалетната на самолета — повръщаше. Когато тръгнаха, я оставиха да лежи на дивана с глава в скута на Гюнтер, който сменяше мокри кърпи на челото й. Лявото й око беше кървясало, болките в главата бяха станали непоносими. Лиза й даде лекарство, което да потисне гаденето, и й би морфин.
Макар да не го беше казала на глас, Лиза се опасяваше, че на Анна и Пейнтър им остава най-много ден, преди състоянието им да се влоши необратимо.
Единственият им придружител в момента отвори вратата и ги пропусна да влязат. Очите му обхождаха бдително улицата долу, но в този ранен час минувачите бяха малцина.
Пейнтър мина сковано през прага, мъчеше се да скрие накуцването си.
Лиза влезе след него. Преведоха ги през чакалнята, оттам през сивкав лабиринт от офиси и коридори и накрая влязоха в една конферентна зала.
Която беше празна. Стената в дъното беше почти изцяло заета от огромен прозорец с гледка към лагуната на Ричардс Бей. На север се разстилаше пристанището — пълно с кранове и кораби. На юг се простираше част от оригиналната лагуна, сега защитен от закона резерват, отделен със стена от търговската част на залива, дом на крокодили, акули, хипопотами, пеликани, корморани и вездесъщите ята фламинго.
Изгряващото слънце превръщаше водите в огнено огледало.
Сервираха им чай с бисквити. Пейнтър вече се беше отпуснал на един стол. Лиза седна до него. Майор Брукс остана прав до вратата.
Макар Лиза да не каза нищо, Пейнтър явно долови въпроса по изражението й и каза:
— Добре съм.
— Не, не си — тихо възрази тя. По някаква причина празната стая я плашеше.
Той й се усмихна с грейнали очи. Въпреки физическата дегенерация мъжът, личността в отслабващото тяло, оставаше нащрек. Забелязала беше леко заваляне в речта му, но може да беше и от лекарствата. Разсъдъкът му последен ли щеше да откаже?
Ръката й посегна към неговата под масата, сякаш по своя воля.
Той я стисна.
Лиза не искаше Пейнтър да умре. Силата на чувството й я заля и я изненада. Та тя почти не го познаваше. А искаше да го опознае. Да разбере какво най-много обича да яде, кое го кара да се смее с глас, добре ли танцува, какво би прошепнал в ухото й за лека нощ. Не искаше всичко това да изчезне.
Пръстите й се свиха силно около неговите, сякаш само със силата на волята си можеше да го задържи при себе си.
В същия миг вратата на съвещателната зала се отвори — британският оперативен агент най-после се появи.
Лиза се сащиса. Беше си представяла някой клонинг на Джеймс Бонд, типичен шпионин в костюм на Армани. Вместо това в стаята влезе жена на средна възраст в омачкан костюм за сафари. Стискаше шапка в едната си ръка. Лицето й беше покрито с червеникав прах с изключение на зоната около очите — явно току-що бе свалила слънчевите си очила. Тази чудата маска й придаваше стреснат вид въпреки уморено приведените й рамене и едва доловимата тъга в очите.
— Аз съм доктор Пола Кейн — каза тя, кимна на майор Брукс и пристъпи към масата. — Да ви го кажа направо: нямаме време.
Пейнтър стоеше прав до масата. На нея бяха наредени сателитни снимки.
— Направени са снощи по залез — каза Пола Кейн.
Вече им беше обяснила ролята си тук. Била вербувана от британското разузнаване и изпратена в Южна Африка. Тя и партньорката й работели по серия научни проекти, като едновременно с това тайно наблюдавали и следели имението Вааленберг. Шпионирали семейството близо десетилетие, допреди два дни, когато се случила ужасна трагедия. Партньорката й била убита при странни обстоятелства. Официалното обяснение гласяло „нападната от лъв“. Ала доктор Кейн явно не го приемаше за чиста монета.
— След полунощ сателитът направи инфрачервено замерване — продължи Пола, — но се появила някаква повреда и образът се изгуби.
Пейнтър разглеждаше плана на просторното имение, ширнало се на повече от сто хиляди акра. Виждаше се малка писта за кацане, прорязана в джунглата. Външни постройки изпъкваха като петна сред терен от залесени височини, просторни тревисти савани и гъста джунгла. В центъра на най-гъстия участък клечеше замък от камък и дърво — централната резиденция на Вааленбергови.
— И не можем да получим по-добър изглед на терена около къщата?
Пола Кейн поклати глава.
— Джунглата в този район е от така наречения афромонтански тип — древни гори. В Южна Африка са останали малко от тях. Вааленбергови са избрали мястото както заради уединението му, така и за да си присвоят гигантската гора. Скелетът на тази гора се състои от дървета, високи по четиридесет метра, растителността около тях е разслоена на етажи и балдахини. Биологичното разнообразие там е по-богато и многобройно от това в дъждовните гори или конгоанската джунгла.
— И предлага идеалното прикритие — довърши Пейнтър.
— Какво става под този балдахин знаят единствено Вааленбергови. Знаем все пак, че къщата е само върхът на айсберга. Под нея има огромен подземен комплекс.
— На каква дълбочина? — попита Пейнтър и погледна Лиза. Ако наистина правеха опити с Камбаната, щяха да са я заровили надълбоко.
— Това не знаем със сигурност. Но пък Вааленбергови са натрупали богатството си благодарение на златни мини.
— В рида Уитуотърсранд.
Пола вдигна поглед към него.
