тревога.
Гюнтер проговори за пръв път, хрипкаво, като стържещи камъни:
— Genug! — Писнало му беше. — Тоя мръсник има Камбана… има Зерум… ние ще ги намерим! И ще ги използваме. — Махна на сестра си. — Стига само сме приказвали!
Този път Лиза беше съгласна с гиганта.
— Трябва да се вмъкнем някак в имението. — „При това скоро“, добави наум.
— Ще е нужна цяла армия, за да се щурмува това място. — Пейнтър се обърна към Пола. — Можем ли да се надяваме на някаква помощ от южноафриканското правителство?
Тя поклати глава.
— Категорично не. Вааленбергови са дали предостатъчно подкупи на всички нива на администрацията. Ще трябва да открием друг начин, не така явен.
— Сателитните снимки не ни помагат много — каза Пейнтър.
— Значи минаваме на ниски технологии — каза Пола и ги поведе към чакащите джипове. — Всъщност вече имам един човек там.
Камиси лежеше по корем. Макар да се беше зазорило, първите лъчи на слънцето само удължаваха сенките по земята.
Камиси беше с камуфлажни дрехи, голямата му двуцевка бе преметната на ремък през гърба. С дясната си ръка стискаше традиционното зулуско късо копие.
Зад него лежаха двама други зулуски следотърсачи — Тау, внук на старейшината, който беше спасил живота му, и неговият най-добър приятел Нджонго. Те също носеха огнестрелни оръжия плюс къси и дълги копия. За разлика от него, бяха облечени традиционно — с кожени препаски. Телата им бяха намацани с боя, на главите им имаше ленти от кожа на видра.
Цяла нощ бяха обхождали гората около имението в търсене на маршрут встрани от висящите пътеки и патрулиращите по тях пазачи. Придвижвали се бяха по дивечови пътечки през ниския храсталак, известно време следваха едно стадо импали под прикритието на сенките. На няколко пъти Камиси спира, за да нагласи маскираните като лиани въжета, които свързваха висящите пътеки със земята. Подготвил беше и още няколко изненадки.
След като си свършиха работата, се отправиха към пълноводния поток, който течеше покрай оградата на имението.
А после, преди миг, се беше чул ужасният крясък.
С пронизителен вой накрая.
Камиси замръзна. Този вой го помнеше и с костите си.
Укуфа.
Пола Кейн се беше оказала права. Според нея съществата идвали от имението на Вааленберг. Дали са избягали или съзнателно са били докарани, за да убият Камиси и Марша, докторката не знаеше. Във всеки случай сега бяха на свобода и ловуваха.
Кого обаче?
Воят беше дошъл от разстояние отляво.
Не те бяха плячката. Тези същества бяха твърде умели ловци. Не биха издали толкова скоро присъствието си. Нещо друго беше привлякло интереса им, събудило беше жаждата им за кръв.
После Камиси чу някой да вика на немски, плачлив глас, който викаше за помощ.
По-близо до него.
Костите му още тръпнеха от воя и единственото му желание беше да избяга — да си плюе на петите и да не се обръща. Инстинктите си искаха своето.
Тау заговори тихо зад него, призоваваше го към същото.
Вместо това Камиси се обърна по посока на жалния вик. Не беше успял да спаси Марша от тези същества. Помнеше добре собствения си ужас, докато чакаше изгрева на слънцето, потопен до гуша в калната вода. Не можеше просто така да обърне гръб на нещастника.
Претърколи се до Тау и му даде картите на местността, които беше нахвърлил.
— Върни се в лагера. Дай ги на доктор Кейн.
— Камиси… братко… не! Да се махаме. — Очите на Тау се бяха изцъклили от страх. Дядо му сигурно му беше разказвал приказки за укуфа и сега легендите изведнъж бяха оживели. Камиси си помисли, че Тау и приятелят му заслужават възхищение. Единствено те се бяха съгласили да влязат заедно с него в имението. Суеверията имаха голяма сила сред тукашните хора.
Сега обаче, изправен пред реалността, Тау вече не държеше да се прави на герой.
И Камиси не можеше да го вини. Помнеше собствения си ужас от първия си сблъсък с укуфа. Беше побягнал и беше допуснал докторката да загине.
— Върви — нареди той на младежа и кимна към оградата. Картите трябваше да стигнат до предназначението си.
Тау и Нджонго се поколебаха за миг. После Тау кимна, двамата се надигнаха приведени ниско и изчезнаха в джунглата. Камиси дори не чу стъпките им.
Джунглата беше потънала в ужасена тишина, тежка и плътна. Камиси тръгна към виковете — и човешките, и животинските.
Нов вой изригна сред джунглата като ято подплашени птици. Завърши с дълъг скимтящ кикот. Камиси застина — доловил беше нещо познато в последните зловещи звуци.
Преди да е разровил по-подробно паметта си, тихо хлипане провлече вниманието му.
Идваше отблизо, право напред.
Камиси избута клонките с дулото на двуцевката. И видя малка полянка в сърцето на джунглата. Пробойната в зеления балдахин пропускаше сноп слънчева светлина. От него сенките наоколо изглеждаха още по-гъсти.
Някакво движение привлече погледа му. Някакъв младеж — всъщност почти момче — бе кацнал на ниските клони на едно дърво и се мъчеше да стигне до по-горен клон и да се покатери по-високо. Не го стигаше обаче. Не успяваше да го хване с дясната си ръка. Камиси се вгледа и видя, че целият му ръкав е в кръв.
Момчето внезапно се отпусна на колене и прегърна отчаяно клона.
А после се появи и причината за ужаса му.
Камиси се вкамени, вперил поглед в съществото, което излезе на полянката и бавно тръгна към дървото. Беше голямо и тежко, твърде голямо и тежко за безшумната стъпка, с която изплува от гъсталака. По-голямо беше от лъв — и не беше лъв. Проскубаната му козина беше бяла, очите му — червени. Гърбът му се снишаваше от високи мощни рамене към по-ниска задна част. Мускулестият врат завършваше с голяма муцунеста глава с широки уши като на прилеп — и те щръкнаха към дървото.
Съществото вдигна глава и подуши въздуха, привлечено от кръвта.
Устните му се дръпнаха и оголиха паст със зловещи зъби.
Нададе нов вой, който завърши със същите кресливи подвиквалия, от които направо настръхваш.
Камиси знаеше какво е това същество.
Укуфа.
Смърт.
Но колкото и чудовищно да изглеждаше, Камиси знаеше истинското му име.
— Вид Crocuta Crocuta — каза Болдрик Вааленберг и се приближи към плазмения монитор на стената. Беше забелязал, че Грей не сваля поглед от създанието в допълнителния прозорец на екрана, отворен върху картината, която камерата предаваше от клетката на Фиона.
Грей наблюдаваше голямото, подобно на мечка същество, застинало с лице към камерата, раззинало паст, пълна с белезникави венци и жълти зъби. Сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Пазеше
