разкъсаните останки на някаква антилопа.
— Петниста хиена — продължи Болдрик. — Вторият по големина хищник на този континент, който е в състояние сам да повали африкански бивол.
Грей се намръщи. Съществото на екрана не беше обикновена хиена. Беше три или дори четири пъти по-голямо от нормалните си събратя. А и бялата козина… Това бе явно комбинация от гигантизъм и албинизъм. Чудовище-мутант.
— Какво сте му направили? — попита той, неспособен да скрие отвращението си. А и искаше да поддържа разговора, за да спечели поне малко време. Спогледа се с Монк, после пак насочи вниманието си към стареца.
— Направихме го по-качествено, по-силно. — Болдрик хвърли поглед към внука си. Исак безстрастно наблюдаваше представлението. — Нали така, Исак?
— Ja, grootvader.
— Праисторическите пещерни рисунки показват великия предтеча на днешните хиени. Гигантската хиена. Ние намерихме начин да върнем Crocuta към предишното й величие. — Болдрик говореше със същото научно безстрастие, с което им беше разказал за черните си орхидеи. — Дори засилихме интелигентността им, като вложихме в главния им мозък човешки стволови клетки. Забележителен резултат, нали?
Грей беше чел за подобни експерименти, правени с мишки. Учени от Станфорд бяха създали мишки, чийто мозък е един процент човешки. Какво ставаше тук, по дяволите?
Болдрик пристъпи към черната дъска с петте рунически символа и почука по нея с дръжката на бастуна си.
— Разполагаме с комплект суперкомпютри Крей XT3, които работят върху кода на Хуго. Разгадаем ли го, ще сме в състояние да направим същото и с човечеството. Да осъществим следващата голяма стъпка в еволюцията на човека. И пак от сърцето на Африка, човекът ще се прероди наново, ще сложи край на непълноценните раси и расовото смесване, ще притежава чистота на породата, която ще надмогне всичко останало. Тя само чака да бъде отключена от увредения ни генетичен код — и пречистена.
Грей все едно чуваше ехо от нацистката философия за свръхчовека. Този старец беше луд. Нямаше друго обяснение. Ала погледът му не беше помътен, а грееше с напълно ясен разсъдък. От екрана пък го гледаше доказателството за чудовищен успех по пътя към целта на Вааленберг.
Исак натисна един клавиш и прозорецът с мутиралата хиена се затвори. Изведнъж нещата в главата на Грей започнаха да се подреждат. Албинизмът на хиената. Исак и неговата близначка. Другите руси до бяло убийци. Всичките много млади, почти деца. Болдрик не беше експериментирал само с орхидеи и хиени.
— А сега да се върнем на въпроса с Пейнтър Кроу — каза старецът и махна към екрана. — Сега, когато знаете какво очаква младата девойка в клетката, ако не отговорите искрено на въпросите ми — край на игричките.
Грей погледна момичето в клетката. Не можеше да допусне нещо да се случи с Фиона. Ако не друго, трябваше да й спечели време. Тя се беше забъркала във всичко това заради неговите тромави действия в Копенхаген. И сега той отговаряше за нея. А освен това я харесваше, нищо че от време на време му лазеше яко по нервите. И знаеше какво трябва да направи.
Обърна се към Болдрик.
— Какво искате да знаете?
— За разлика от вас, Пейнтър Кроу се оказа достоен противник, по-достоен, отколкото очаквахме. Избегна засадата ни и изчезна вдън земя. А ти ще ни помогнеш да разберем къде е отишъл.
— Как?
— Като се свържеш с командването на Сигма. Разполагаме с кодирана линия, която не може да се проследи. Ти ще нарушиш комуникационната тишина и ще разбереш какво знае Сигма за проекта Черно слънце и къде се е покрил Пейнтър Кроу. И при най-малкия намек за измама… — Болдрик кимна към монитора.
Сега вече му бе ясно защо им е била демонстрацията дотук. Искали бяха ясно да разбере ситуацията, да изгуби всяка надежда, че може да ги преметне, и да съдейства доброволно. Да спаси Фиона или да предаде Сигма — това беше изборът.
Решението му се отложи временно заради появата на един от пазачите, онзи, който беше отишъл да изпълни едно от исканията им.
— Ръката ми! — извика Монк, щом видя протезата. Задърпа се ядно, защото лактите му още бяха стегнати зад гърба.
Болдрик даде знак на пазача да се приближи и каза:
— Дай протезата на Исак.
— В лабораторията отстраниха ли всички скрити оръжия? — попита русият до бяло мъж.
— Да, господине. Чиста е.
Въпреки това Исак огледа изкуствената ръка. Протезата беше истинско чудо, сътворено от инженерите на АИОП, способна беше да осъществява пряка връзка с периферната нервна система чрез контактните титанови точки на китката. Механиката й също беше последен писък на науката, способна на най-прецизни движения и сензорни възприятия.
Монк погледна Грей и той забеляза, че приятелят му въвежда с пръстите на лявата си ръка код в контактните точки върху чукана на дясната си китка.
Кимна и направи крачка към него.
Електронната протеза, изработена от АИОП, имаше още една характеристика.
Беше безжична.
Радиосигнал премина от Монк към протезата му.
В резултат протезата в ръцете на Исак се раздвижи.
Пръстите се свиха.
С изключение на щръкналия среден пръст.
— Да ти го начукам — измърмори Монк.
Грей стисна лакътя на Монк и го дръпна към двойните врати към вътрешността на къщата.
Експлозията не беше силна — не повече от шумна и ярка запалителна граната. Зарядът беше вграден в пластмасовия корпус на протезата и не можеше да бъде засечен. И макар да не беше кой знае какво като разрушителна сила, успя да отвлече вниманието. Викове на изненада и болка се надигнаха откъм пазачите. Грей и Монк изхвърчаха през двойната врата, хукнаха по коридора и свърнаха зад първия завой. Извън директен обстрел, те тичаха по полираното дюшеме.
Моментално се включиха аларми, дрънчаха и свиреха.
Трябваше им маршрут за бягство.
Грей мерна широко стълбище, водещо нагоре. Дръпна Монк натам.
— Къде отиваме? — попита той.
— Нагоре, нагоре и пак нагоре… — каза Грей в движение, вземаше по две стъпала наведнъж. Охраната би предположила, че ще се измъкнат през най-близкия прозорец или врата. Грей обаче знаеше друг път навън. В главата му се разгръщаха скици на къщата. Беше огледал внимателно имението, докато ги водеха насам.
— Насам. — Дръпна Монк при една от площадките и го повлече по коридора. Бяха на шестия етаж. Алармите все така пищяха.
— Къде оти… — подхвана отново Монк.
— Нависоко — отвърна Грей и посочи към дъното на коридора, където имаше врата. — Към една пътечка в клонака.
Но нямаше да е толкова лесно.
Сякаш някой беше подслушал плана им, една метална щора започна да се спуска. Автоматична система за сигурност.
— По-бързо! — изкрещя Грей.
Щората вече беше затворила три четвърти от вратата.
Грей грабна един стол и го метна напред. Той падна на дюшемето, плъзна се по полираната му повърхност и се удари в затворената врата миг преди щората да го затисне отгоре. Механизмът изскърца пронизително. Над вратата замига червена лампичка. Повреда. Грей беше сигурен, че някъде в къщата мига
