Мина известно време, докато събуждащият се мъж свърже името със самия себе си. Негово беше, а някак не му пасваше. Нечий стон стигна до слуха му. Стон със собствения му глас.
— Помогни му да седне — каза жената. И тя говореше на зулуски, но акцентът й беше британски и му звучеше познато.
Усети как го повдигат и го подпират на възглавници. Стаята, коптор от непечени тухли, беше тъмна, но по краищата на запердените прозорци и покрай чергата, преграждаща вратата, си пробиваха път болезнени копия светлина. Таванът беше украсен с цветни кратунки, животински кожи и нанизи пера. Въздухът тежеше от странни миризми. Поднесоха нещо под носа му. Блъсна го миризма на амоняк, толкова силна, че главата му отскочи назад.
Размърда се. Видя, че в дясната му ръка е включена интравенозна система, прикачена към стойка с някаква жълтеникава течност в прозрачна торбичка. Държаха ръцете му.
От едната страна гологърдият шаман с корона от пера стискаше рамото му. Именно той беше напявал. Размахваше отрязано крило на лешояд пред лицето му, за да прогони птиците на смъртта.
От другата му страна доктор Пола Кейн го държеше над лакътя и внимателно притискаше ръката му към одеялото. Под одеялото Камиси беше гол. Самото одеяло така се беше пропило с пот, че лепнеше.
— Къде… какво…? — изграчи той.
— Вода — нареди Пола.
Третият човек в стаята се подчини веднага — беше един прегърбен старейшина от племето. Подаде й очукана манерка.
— Можеш ли да я хванеш? — попита Пола.
Камиси кимна. Силите му бавно се възвръщаха. Взе манерката и отпи от хладката вода — тя размърда едновременно и залепналия му език, и спомените му. Старейшината, който подаде манерката… именно него беше видял в бунгалото си.
Сърцето му внезапно се разбърза. Другата му ръка, тази с включената система, се вдигна към шията му. Напипа превръзка. И тогава Камиси си спомни всичко. Стреличката със змийски зъб. Черната мамба. Инсценираното змийско ухапване.
— Какво стана?
Старецът запълни празнините в историята. Камиси се сети, че именно той, преди приблизително пет месеца, пръв беше казал, че е видял укуфа в резервата. По онова време никой не беше взел твърденията му на сериозно, дори и Камиси.
— Чух какво е станало с госпожа доктор. — Старецът кимна съчувствено към Пола. Заради нея говореше на езика на белите хора. — Чух и какво си казал, че видял. Хората приказва. И аз отивам в твой дом да говоря с теб. Но ти не вкъщи. И аз чакам. Други идват и аз скривам. Те убиват змия. Мамба. Лоша магия. Аз крия се.
Камиси затвори очи и поредицата събития се заниза пред вътрешния му взор. Беше се прибрал, отровиха го със стреличката, после го бяха зарязали, взели го бяха за мъртъв. Само че убийците му не бяха подозирали за човека, скрил се в задната стаичка.
— Аз излиза — продължи старейшината. — Вика други. Тайно отнасяме те.
Пола Кейн довърши историята:
— Донесохме те тук. Отровата едва не те уби, но медицината — и съвременната, и древната — те спаси. Беше на косъм.
Камиси премести поглед от интравенозната система към шамана.
— Благодаря.
— Ще имаш ли сили да ходиш? — попита Пола. — Трябва да се движиш. Отровата засяга най-вече кръвообращението.
С помощта на шамана Камиси се изправи, придържаше срамежливо потното одеяло на кръста си. Поведоха го към вратата. Първите няколко крачки се чувстваше слаб като бебе, но с всяка следваща крайниците му сякаш ставаха по-стабилни.
Дръпнаха чергата.
Светлината и жегата се ливнаха през прага, ослепителни и нетърпими.
Следобедно време, прецени той. Слънцето скланяше на запад.
Заслони очи с ръка и пристъпи навън.
Позна миниатюрното зулуско село. Намираше се в самия край на резервата Хлухлуве-Умфолози. Недалеч от мястото, където бяха намерили носорога и където беше нападната доктор Феърфилд.
Погледна Пола Кейн. Тя стоеше със скръстени ръце, лицето й бе изпито от умора.
— Бил е главният надзирател — каза Камиси. Сигурен беше. — Искал е да ми затвори устата.
— За това как е загинала Марша. За онова, което си видял.
Той кимна.
— А какво всъщност…
Не довърши въпроса си — прекъсна я двумоторен хеликоптер, който се стрелна в небето над тях, ниско и шумно. Завихреният от роторите му въздух сведе храстите и клоните на дърветата. Чергите по входовете на колибите заплющяха, сякаш разгневени от неканената поява на машината в небето.
Тежкият хеликоптер се отдалечи бързо, летеше ниско над саваната.
Камиси го проследи с поглед. Определено не беше тръгнал на туристическа обиколка.
Пола наблюдаваше машината с бинокъл. Хеликоптерът се отдалечи, после заходи за кацане. Камиси направи още няколко крачка напред.
Пола му подаде бинокъла.
— Цял ден кацат и излитат хеликоптери там.
Камиси вдигна бинокъла. Светът се увеличи и се приближи. Той видя двумоторната машина да се спуска зад триметрова черна ограда. Оградата, която маркираше границата на частното имение на Вааленберг. Хеликоптерът изчезна зад нея.
— Нещо ги е размърдало — каза Пола.
Камиси настръхна.
Нагласи фокуса. Централните порти, които рядко се използваха, си бяха затворени. Ясно се виждаше старият семеен герб, очертан със сребърен филигран върху тях. Короната и Кръстът на Вааленберг.
Трето
11.
Демонът в машината
— Двамата с капитан Брайънт ще направим всичко по силите си да проучим тези Вааленберг оттук, от Вашингтон — каза Логан Грегъри.
В ухото на Пейнтър имаше слушалка, а пред устата му — микрофонче. Искаше ръцете му да са свободни, за да прехвърли купищата бумащина, които Логан му беше пратил по факса още в Катманду. Факсовете съдържаха всичко за Вааленберг — семейна история, финансови отчети, международни връзки, дори клюки и слухове.
Най-отгоре на купчината лежеше зърнеста снимка — мъж и жена, които слизат от лимузина. Грей Пиърс беше направил снимката от хотелската си стая малко преди да започне аукционът. Дигиталното наблюдение беше потвърдило преценката на Логан. Татуировката беше свързана с клана Вааленберг. Двамата на
