Грей присви очи и отново огледа господарската къща.
Благодарение на малката джебчийка вече имаше ключ за крепостта.
Но какво да прави?
13.
Зерум 525
Пейнтър седеше по турски в колибата от кални тухли и плетени треви, заобиколен от карти и схеми. Въздухът миришеше на тор и прах. Ала малкият зулуски бивак беше идеалният стратегически център за действията им, само на десет минути от имението Вааленберг.
На почти равни интервали хеликоптери на охраната излитаха от имението и прелитаха над бивака да патрулират, но Пола Кейн добре се беше погрижила за маскировката. От въздуха малкото селце досущ приличаше на поредния временен бивак на номадските зулуски племена, които си изкарваха с мъка прехраната по тези места. Никой не би се досетил за съвета, който се провеждаше в една от колибите.
Бяха се събрали да организират ресурсите си и да изготвят стратегия.
Срещу Пейнтър един до друг седяха Анна и Гюнтер. Лиза и сега се беше настанила непосредствено до Пейнтър — държеше се плътно до него още откакто пристигнаха в Африка. Лицето й бе стоически безизразно, но очите — тревожни. В дъното на колибата майор Брукс стоеше прав в сенките, нащрек както винаги, дясната му ръка беше върху кобура с пистолета.
Всички внимателно слушаха доклада на Камиси, бивш надзирател в ловния резерват. До него, приведени напред и глава до глава, бяха и най-изненадващите попълнения в сбирката им.
Единият беше Монк Кокалис.
Пейнтър беше решил, че получава халюцинации, когато видя Монк да влиза в бивака заедно с един изтощен и очевидно страдащ от посттравматичен шок младеж, и двамата водени от Камиси. През последния час Монк им беше разказал историята си, отговарял беше на въпроси и беше запълвал празнини.
Анна се взираше в руните, които Монк току-що беше нарисувал. Очите й бяха кървясали. Тя протегна потрепваща ръка към листа.
— И това са всички руни, открити в книгите на Хуго Хирцфелд?
Монк кимна.
— Онзи дъртак се държеше така, сякаш са дяволски важни, критични за следващата фаза на плана му.
Анна вдигна поглед към Пейнтър.
— Доктор Хуго Хирцфелд е ръководел оригиналния проект. Смятал е, както вече споменах, че е разгадал тайната на Камбаната. Провел един последен експеримент, тайно, на който присъствал единствено и само той. Таен експеримент, при който уж било създадено съвършеното дете, без никакви недъзи или признаци за дееволюция. Един съвършен Рицар на слънцето. Но какъв е бил методът му… как го е постигнал… никой не знаел.
— А и онова писмо, което е написал на сестра си — каза Пейнтър, — от него става ясно, че откритието го е изплашило до смърт. „Истина… твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснем на свобода.“ По тази причина е скрил тайната в рунически код. Този код.
Анна въздъхна уморено.
— А Болдрик Вааленберг е бил убеден, че е в състояние да разгадае кода и сам да се добере до изгубеното знание, достатъчно убеден, за да разруши Granitschloss.
— Мисля, че е имало и нещо друго, а не просто убеждението му, че вече не сте му необходими — каза Пейнтър. — Според мен ти беше права. Вашата група се е превърнала в заплаха заради желанието ви да разкриете всичко и да се присъедините към научната общност. А той вече е бил толкова близо до съвършенството, до кулминацията на арийската мечта, че не е можел да рискува повече с вас.
Анна дръпна към себе си листа, на който Монк беше надраскал руните.
— Ако Хуго е бил прав, разшифроването на кода му може да се окаже жизненоважно за лечението ни. Камбаната притежава способността да забави развитието на болестта… но ако разгадаем тази гатанка, може би ще намерим пътя към окончателно излекуване.
Лиза върна дискусията към реалността.
— Но първо трябва да се доберем до Камбаната на Вааленберг, нали? Чак тогава можем да говорим за лечение.
— Ами Грей? — попита Монк. — И момичето?
Пейнтър стисна устни.
— Нямаме представа къде е Грей в момента. Може да се крие, може да е заловен, дори мъртъв. В момента капитан Грей може да разчита единствено на себе си.
Монк се намръщи.
— Мога да се промъкна там. Камиси е нанесъл местността на картата.
— Не. Сега не е моментът да разделяме силите си. — Пейнтър притисна с пръсти главата си зад дясното ухо, където се беше съсредоточила болката. Чуваше звуците проточени, с ехо, а гаденето се засилваше.
Монк не сваляше очи от него.
Той му махна с ръка, че е добре. Но нещо в съсредоточения поглед на Монк му подсказваше, че колегата му се тревожи не само за физическото състояние на шефа си. Наистина ли вземаше правилните решения? В какво състояние беше мисловната му дейност? Съмнението го жегна под лъжичката. Доколко ясна беше мисълта му, наистина?
Ръката на Лиза се плъзна към коляното му, сякаш лекарката се беше досетила за тревогите му.
— Добре съм — измърмори той… колкото на нея, толкова и на себе си.
Чергата, която служеше за врата на колибата, се отметна и това прекъсна дискусията им. Пола Кейн се приведе и влезе в малкото помещение. Следваше я зулуски старейшина в пълни церемониални одежди — листа, пера и леопардова кожа, обшита с цветни мъниста. Макар човекът да наближаваше седемдесетте, по лицето му нямаше бръчки, цялото беше като изсечено от камък. Главата му бе обръсната. Носеше дървена тояга с китка пера на върха, ала носеше и една стара, направо древна пушка, която изглеждаше повече церемониална.
Пейнтър стана. Познаваше това оръжие. Старо гладкоцевно английско пушкало, легендарната Кафява Бес, кремъклийка от Наполеоновите войни.
Пола Кейн представи новодошлия.
— Моси Д’Гана. Зулуски вожд.
— Всичко е готово — каза старейшината на отчетлив английски.
— Моля приемете благодарността ми за съдействието — официално каза Пейнтър.
Моси кимна, в знак, че оценява изказаната признателност.
— Но не заради вас ще използваме копията си. Имаме неразплатени сметки с бурските преселници заради Кървавата река.
Пейнтър се смръщи недоумяващо и Пола Кейн побърза да обясни:
— Когато англичаните прогонили датските бури от Кейптаун, те навлезли във вътрешността — било истинско преселение. Породило се напрежение между пристигащите имигранти и местните племена — ксоза, пондо, свази и зулу. През хиляда осемстотин трийсет и осма при един приток на Биволската река зулусите били предадени, хиляди загинали, а оцелелите били изтласкани от родните си земи. Било истинско клане. Оттогава наричат притока Кървавата река. Отговорен за касапницата бил Пиет Вааленберг.
