— Пемакан дагинг манусиа — обясни пиратът. „Да бе, разбрах те“.
Пиратът явно забеляза объркването му и се ухили още по-широко, с което разшири гледката към изгнилите си мъдреци. После пробва отново:
— Канибали.
Монк се ококори. Тази дума я знаеше. Впери отново поглед в пустеещия плаж, после нагоре към дима от огньовете. Изглежда, пиратите си деляха острова с местно племе човекоядци. И като възпитани наематели, които се прибират у дома, бяха донесли подарък за хазяите си.
Пиратът до него продължаваше да ломоти нещо и току сочеше към водата. Монк схвана само няколко думи. — … късмет… нощем… лошо… — Мъжът показа нагледно какво има предвид — изви пръсти като граблива птица. сграбчи нещо от въздуха и го повлече надолу. — Иблис.
Монк беше чувал тази дума неведнъж, но този тип, изглежда, я използваше в буквалното й значение. Демон.
— Раксаса иблис — повтори пиратът, а после прошепна едно име, от което усмивката му пресъхна до болезнена гримаса: — Рангда.
Монк смръщи чело и се наведе през парапета да погледне водата. Джеси беше споменал за тази легенда. Рангда — така се казваше балийската царица-вещица, чиито демони уж дебнели из тези води.
— Нощем… — изломоти пиратът и посочи водата. — Амат, амат бурук. — Много, много лошо.
Монк въздъхна дълбоко. Направо върхът. Плъзна поглед към гората, където беше изчезнал Джеси.
Демони и човекоядци.
Кое беше следващото? Очертаваше се ваканционен пакет с всички екстри.
9.
Хагия София
Под напичащото открития ресторант слънце Грей слушаше изтръпнал в телефонната слушалка. Заплахата изцеди топлината от истанбулското утро.
— Ако не следваш точно инструкциите ми, ще убия родителите ти.
Пръстите му се стегнаха до болка около телефона на Вигор.
— Ако падне и косъм от главите им…
— Няма да е само косъм. Това ти го обещавам. Ще ти пращам парчета. По пощата. В продължение на месеци.
И това не беше празна заплаха — Грей го разбра. Обърна гръб на другите. Трябваше да се съсредоточи, да мисли.
— Ако направиш опит да се свържеш със Сигма, ще разбера — все така безстрастно продължи Насър. — И ще те накажа. Чрез кръвта на майка ти.
Твърда топка беше затъкнала гърлото на Грей.
— Копеле такова… откъде да знам, че са живи? Насър не каза нищо. От другия край на линията се чу шум, приглушени гласове, после се обади майка му.
— Грей? Съжалявам. Баща ти… лекарствата му свъртаха и… — Изхлипа.
Той трепереше, мяташе се между гнева и отчаянието.
— Няма значение. Ти добре ли си? И татко?
— Ние… да… Грей…
Взеха й телефона и отново се чу гласът на Насър:
— Ще ги оставя на грижите на колежката си Анишен. Сигурно я помниш от обезопасената квартира във Вашингтон.
Грей много добре помнеше евразийката с изрусената къса коса и татуировките. Азиатската Ани. Насър продължи:
— Аз тръгвам за Турция. Ще се срещнем в седем вечерта. Стойте където сте.
Грей си погледна часовника. Оставаха малко повече от девет часа.
— В момента мои хора стягат примката около позицията ви в Султанахмет. Не правете глупости. Следим телефона на монсеньор Верона още откакто напусна Италия.
Внезапното заминаване на Вигор явно беше задействало алармата. Доядя го на монсеньора заради проявената небрежност, но си даваше сметка, че Вигор не се ръководи от параноя като неговата. Малцина го правеха. А и точно сега беше толкова погълнат от собствената си вина, че нямаше сили да търси вина у другиго.
Беше оставил родителите си сами.
— А сега бих искал да говоря със Сейчан — каза Насър.
Грей махна на Сейчан да се приближи. Тя понечи да вземе телефона, но той не го пусна, а й даде знак да застане плътно до него, така че и двамата да чуват египтянина.
Сейчан каза, допряла глава до неговата:
— Амен, какво искаш? — Амен явно беше малкото име на Насър.
— Кучка проклета… за това предателство ще се погрижа да страдаш така, както…
— Да, да, освен това ще ми набиеш кучето и ще ми сриташ котката. Схващам, приятел. — Сейчан въздъхна и дъхът й погъделичка Грей по врата. — Боя се обаче, че ще трябва да се сбогуваме. Докато пристигнеш, отдавна ще съм духнала.
Грей се напрегна и изви врат да я погледне. Тя вдигна предупредително пръст и поклати глава. Никъде нямаше да ходи.
— Моите хора вече са ви обградили — предупреди я Насър. — Побегнеш ли, ще ти пуснат куршум между студените очички.
— Все едно. Веднага щом с теб се наприказваме, изчезвам от тая трижди проклета църква. — Сейчан вдигна многозначително поглед към Грей и посочи над парапета към Хагия София.
Продължи да нарежда в телефона:
— И без това не намерихме нищо интересно тук, в тая „Света София“. От толкова стенописи свят ми се зави. Оставям на теб да си блъскаш главата, сладък. Чао, повече няма да се видим.
Грей се намръщи. Сейчан очевидно лъжеше. Но защо? Насър се умълча за миг, а когато заговори отново, гневът проби през ледения му тон:
— Няма да направиш и десет крачки! Хората ми са покрили всички изходи на музея.
Сейчан извъртя очи към Грей и се усмихна.
— Не се и съмнявам. Чао, сладък. Целувки.
Отстъпи крачка назад и вдигна пръст към Грей — предупреждаваше го да внимава. Грей влезе в ролята.
— Какво й каза, по дяволите? — изсъска в телефона. — Сейчан току-що си взе пистолета и хукна към изхода. Какво сте намислили, чумата да ви тръшне?
Сейчан кимна с напрегната усмивка.
Докато слушаше как Насър ругае, Грей напрегна ума си с надеждата да разгадае плана на Сейчан. За целта първо трябваше да се освободи от вината и гнева. Te нямаше да помогнат нито на него, нито на родителите му.
Срещна погледа й. От Гилдията може да бяха проследили телефона на Вигор, но триангулацията им не беше много точна. Именно това беше установила Сейчан с твърдението че са в музея. От Гилдията знаеха, че са някъде в стария квартал на града, но не и къде точно.
Засега поне.
Грей погледна през парка към огромната сграда с гигантския й сплеснат купол, заобиколен от четири островърхи минарета.
— Какво правите там? — попита Насър.
Грей се замисли каква част от истината да му каже. Трябваше да е убедителен, а за тази цел лъжата трябваше да е подплатена с известна доза истина.
— Търсим ключа на Марко Поло. Монсеньор Верона е разчел надписа във Ватикана. Той води тук.
