— Сигурен ли си? — попита накрая.
— Достатъчно, за да заложа живота на родителите си. Пейнтър помълча още миг. Знаеше, че на Грей може да се вярва. Раздразнението от сложната игра на надцакване между агенциите мина на втори план. Ако наистина нямаше къртица…
Гласът на Грей стана още по-тих.
It Трябва да затварям. Ще тръгна по тукашната следа, пък да видим къде ще ме отведе.
Линията притихна за миг. Пейнтър тъкмо си помисли, че Грей е затворил, когато той заговори отново:
— Моля те, намерете нашите.
— Обещавам ти, Грей. Ще ги намеря. Кажи на Вигор да очаква обаждане от племенницата си. Телефонът му ще звънне няколко пъти от нейния номер, после отсреща ще затворят. Това ще е знакът, че родителите ти са на сигурно място.
— Благодаря. Линията прекъсна. Пейнтър въздъхна.
— Сър — прекъсна го офицерът по комуникациите, — до две минути трябва да получим връзка със сателита.
Въпреки че времето ги притискаше, когато наближиха западната страна на Хагия София, Грей неволно забави крачка, поразен от размерите на храма. Вигор го погледна с усмивка.
— Впечатляващо е, нали? И още как!
Мнозина смятаха монументалната византийска сграда за осмото чудо на света. Разположен на хълм, където някога се намирал храм на Аполон, храмът Увенчаваше великолепна гледка към сините води на Мраморно море и към голяма част от Истанбул. Най-забележителният му елемент, огромният византийски купол, блестеше под лъчите на предобедното слънце, издигнал се на височината на двайсететажна сграда. По-ниски куполи се гушеха от изток и запад, други се редяха по външния периметър като придворните дами на Царица.
Вигор — беше влязъл в ролята на екскурзовод — посочи гигантските арки при входа към църквата.
— Императорските порти. Именно през тези врати през 537 — а император Юстиниан влязъл в църквата и възкликнал: „О, Соломоне, аз те надминах“. И пак при тези врати през петнайсети век, султан Мехмед, отоманският завоевател, който плячкосал Константинопол, посипал главата си с пепел в знак на смирение, преди да влезе в църквата. Бил толкова дълбоко впечатлен, че вместо да събори Хагия София, наредил да я превърнат в джамия.
Монсеньорът махна с ръка към четирите пробождащи небесата минарета, по едно във всеки ъгъл на комплекса.
— А сега е музей — каза Грей.
— От 1935 — а, да — потвърди Вигор и посочи скелето при южната страна. — Оттогава реставрационните работи почти не са прекъсвали. Когато султан Мехмед превърнал църквата в джамия, всички християнски мозайки вътре били замазани, защото ислямът забранява човешки изображения в молитвените храмове. От десетилетия обаче, макар и бавно, се правят опити за възстановяване на безценните византийски мозайки и стенописи. Ала също толкова силно е желанието да се запазят и ислямските фрески от петнайсети и шестнайсети век, впечатляващата калиграфия и декорираните ниши. За да се гарантира крехкото равновесие на такъв един проект, работата по реставрацията изисква експертното мнение на специалисти от всички сфери на архитектурата и изкуството. Допитвали са се включително и до Ватикана.
Вигор го поведе през открития площад към входа и двамата се вляха в потока туристи.
— Точно затова реших, че ще е най-добре да доведа човек запознат с реставрацията, към когото кураторите на Хагия София вече са се обръщали за помощ.
Вигор наистина беше споменал, че е пратил човек да търси златната игла в огромната византийска купа сено. Когато наближиха вратите, Грей видя брадат мъж с гигантска снага, застанал току пред прага. Потокът туристи го заобикаляше отдалеч. Мъжът стоеше с ръце на кръста и гледаше страшно изпод вежди. Ала щом забеляза Вигор, размаха ръка.
Вигор му даде знак да мине навътре.
Грей прекрачи прага след монсеньора. Бързаше да се махне от улицата — агентите на Гилдията може да бяха вече в района. Докато директор Кроу не откриеше родителите му, беше по-добре да не дразни Насър. Важно беше египтянинът да не се усъмни във версията на Сейчан.
Докато минаваше през вратата, Грей хвърли поглед през рамо към площада. Не видя нито Сейчан, нито Ковалски. Бяха се разделили веднага щом излязоха от хотела. Сейчан си беше купила евтин мобилен телефон с предплатена карта. Грей беше запомнил номера му. Това беше единственият начин да се свърже с нея.
— Командир Грей Пиърс — каза Вигор, — това е моят близък приятел Балтазар Пиносо, декан на факултета по история на изкуството към Григорианския университет.
Ръката на Грей изчезна в лапата на Балтазар. Вигор продължи:
— Балтазар всъщност откри посланието на Сейчан в Кулата на ветровете и после ми помогна с превода на ангелския надпис. Освен това е близък с куратора на тукашния музей.
— Не че това ще ни помогне особено — избоботи Балтазар с дълбокия си глас и ги поведе навътре. Махна с ръка напред. — Виж само колко е голяма!
И след тези думи направи крачка встрани и гледката се откри пред тях.
Грей зяпна. Вигор забеляза реакцията му и го потупа по рамото.
Далеч напред се протягаше централният кораб на църквата, толкова дълъг, че приличаше на железопътна гара. Над главите им се редяха серии от арки и различни по размер и форма куполи, катерещи се към огромния купол в средата. Поддържаща колонада обточваше стените вляво и вдясно. Ала не архитектурата беше най-впечатляващото тук, а играта на светлината. Прозорци имаше не само в стените, а и в основата на самите куполи, и през тях светлината се отразяваше в зеленикавия мрамор и позлатените мозайки. Самият обем на вътрешното пространство, без допълнителни вътрешни колони, които да поемат тежестта на куполите, изглеждаше невъзможен.
Потънал в благоговейно мълчание, Грей последва двамата си спътници през дългия кораб.
Когато стигнаха средата на църквата, Грей плъзна поглед по оребрения централен купол, увиснал на двайсет етажа височина над главата му. Повърхността му беше декори рана с калиграфия в златно и лилаво. Около долния му периметър светлината се вливаше през четиридесет арковидни прозореца и създаваше впечатлението, че куполът се носи горе, преодолял земната гравитация.
— Все едно нищо не го подпира — измърмори Грей. Балтазар проследи погледа му.
— Архитектурна оптическа илюзия — обясни специалистът по история на изкуството и посочи нагоре. — Виждате ли ребрата по вътрешната повърхност на купола, тези, дето приличат на спици на чадър? Именно те разпределят тежестта около прозорците и я пренасят надолу към разширяващите се пендантиви и масивните колони на основата. Освен това покривът е по-лек, отколкото изглежда — изграден е от кухи тухли, печени в Родос от тамошната порьозна глина. „Света София“ е истински шедьовър на илюзията. Шедьовър от камък, светлина и въздух.
Вигор кимна.
— Дори Марко Поло е изпитал страхопочитание от, цитирам: „привидната безтегловност на купола и смущаващото ума изобилие от пряка и непряка светлина“.
Грей разбираше какво е имал предвид великият мореплавател. Стана му малко странно при мисълта, че Марко Поло е стоял на същото това място, където стои той сега, а споделената почуда и преклонение към древните строители хвърля мост помежду им през делящите ги столетия.
Вълшебната гледка се разваляше единствено от черното скеле покрай едната стена, което се издигаше от мраморния под до върха на купола.
Именно то върна Грей към настоящето. Той тръсна глава и си погледна часовника. Насър щеше да пристигне довечера. Имаха по-малко от ден да разрешат загадката.