Иначе планът му отиваше по дяволите…
Откъде да започнат обаче?
Сякаш прочел мислите му, Вигор зададе същия въпрос на приятеля си:
— Балтазар, успя ли вече да говориш с хората от музея? Виждали ли са ангелски надпис или нещо, което да напомня ангелска писменост в църквата?
Историкът потърка брадата си и въздъхна.
— Разговарях с куратора, поразпитах и другите служители. Кураторът познава „Света София“ от подземните й крипти до върха на най-високия й купол. Твърди, че няма такова нещо. Изказа едно предположение обаче… което, боя се, няма да ви хареса.
— Какво? — попита Вигор.
— Спомнете си, че стенописите са били замазани почти изцяло, когато църквата била превърната в джамия. И онова, което търсим, може все още да е скрито под сантиметри мазилка. Или пък е било написано върху мазилка, която след това е била премахната. — Балтазар сви рамене. — Така че има голяма вероятност надписът, който търсим, вече да не съществува.
Грей можеше само да се надява, че кураторът не е прав. Продължи напред, като остави Вигор и Балтазар да обсъждат в подробности този вариант. Трябваше да помисли. Погледна отново часовника си, машинално. Тревогата и нервното напрежение започваха да избиват. Дори не видя колко е часът. Отпусна ръка и тръгна към скелето. Не биваше да оставя родителите си сами. Последните думи на майка му По телефона не му даваха мира.
„Съжалявам. Баща ти… лекарствата му свършиха“.
Явно беше станало нещо. Грей не беше взел предвид заболяването на баща си и лекарствата, които той пиеше ежедневно. Не беше ли този пропуск резултат от несъзнателна слепота, от отказ да приеме истината за състоянието му? Така или иначе, безразсъдството му беше поставило в опасност живота и на двамата му родители.
Грей седна с кръстосани крака на пода и отново вдигна поглед към купола. Трябваше да прочисти ума си. Тревогите, страховете и съмненията нямаше да му помогнат. Нито на него, нито на тях. Пое дълбоко въздух, после издиша бавно и затвори сетивата си за приспивното жужене на туристите.
Замисли се как ли е изглеждала църквата през седемнайсети век. Златните мозайки и стенописите са били покрити с мазилка и варосани. Плъзна поглед по стените, бавно и съсредоточено. Нещо като упражнение по медитация. Макар и само в главата му, старата джамия оживя отново. Чу как мюезините подхващат призива си от минаретата над древния град. Представи си коленичилите върху килимчета поклонници, как изправят и превиват гръб в ритъма на молитвата.
Къде би бил скрит следващият ключ в място като това? Къде в цялото това огромно пространство с безбройните му преддверия, галерии и параклиси?
Както си седеше на пода, Грей завъртя църквата пред вътрешния си взор, като триизмерен компютърен модел, оглеждаше я от различни ъгли. Едновременно с това пръстът му чертаеше разсеяно по финия строителен прах, напластил се по пода. Накрая се усети какво чертае — символа от ангелската писменост, онзи, който беше гравиран от обратната страна на златния паспорт на Марко Поло. пери поглед в знака. Архитектурният макет на Хагия София все още се въртеше около оста си в главата му.
— По онова време вече е била джамия — промърмори той. Почука с пръст по четирите кръгчета, които Вигор беше нарекъл „диакритични знаци“.
Четири кръгчета, четири минарета.
Ами ако символът не беше само първият ключ към загадката на кодираната карта, а и нещо друго? Ами ако е бил умислен и като податка, сочеща към втория ключ? Сейчан не беше ли казала нещо такова? Как всеки ключ водел към следващия?
Опита се да наложи наум плана на Хагия София върху символа, така че минаретата да съвпаднат с диакритичните знаци. Четири кръгчета, четири минарета. Ами ако символът представляваше и самата църква? Приблизителна карта с минаретата като отправни точки?
И ако бе така, откъде да започне търсенето?
Добави прекъсната линия към рисунката си в прахта.
— Пресечната точка бележи мястото — измърмори.
Вигор потърси Грей с поглед и го видя да лази на ръце и Колене близо до центъра на кораба и да плъзга пръсти по мрамора.
Балтазар вдигна вежди, после двамата се спогледаха и тръгнаха към Грей.
— Какво правите? — попита Балтазар, когато го наближиха. — Ще ви трябват седмици да проверите на ръка целия под.
Грей клекна, вдигна поглед към купола, сякаш да свери местоположението си, после продължи да опипва пода покрай скелето.
— Тук някъде трябва да е.
— Кое? — попита Вигор.
Грей посочи назад към мястото, където беше клечал допреди малко. Вигор отиде там и се загледа в неясната рисунка в прахта. Намръщи се.
Грей обясни набързо:
— Това е груба скица на храма. Показва къде трябва да търсим следващата податка.
Вигор долови логиката в предположението му и за пореден път се удиви на способността му да съпоставя и анализира. Побиха го тръпки на страхопочитание.
Грей продължи да лази по пода, с което си спечелваше любопитните погледи на туристите.
Балтазар вървеше на крачка зад него.
— Смятате, че някой е издълбал ангелски надпис в мрамора?
Грей внезапно спря. Рамото му забърса една от подпорите на черното скеле. Пръстите му се върнаха към място, което беше проверил преди миг. Наведе глава и духна силно върху мраморната плоча.
— Не е ангелска писменост — каза Грей и вдигна ръка към яката на ризата си.
Вигор се приближи и двамата с Балтазар коленичиха от двете страни на плочата, която беше привлякла внимание то на Грей. Вигор протегна ръка и плъзна пръсти по мрамора.
Едва доловими, изтъркани от хилядите стъпки през вековете, в центъра на плочата се напипваха очертанията на кръст.
Грей свали сребърното разпятие, което носеше на врата си. Кръстът на брат Агреер. Наложи го върху вдлъбнатите очертания в мрамора. Пасваше идеално.
— Намери го! — промълви Вигор.
Балтазар вече беше извадил малко гумено чукче от чантичката с инструменти на колана си. Почука внимателно по плочата. Грей сбърчи вежди, озадачен от действията му.
Вигор обясни:
— Така открихме кухината под плочата с надписа в Кулата на ветровете. Ако има кухина, звукът е различен.
Балтазар не пропусна и сантиметър от плочата, ала браздите по челото му не се изгладиха.
— Нищо — измърмори накрая.
— Сигурен ли си? — каза Вигор. — Тук трябва да е.
— Не — възрази Грей. После се просна по гръб и погледна нагоре. — Накъде гледа Исус?
Вигор сведе поглед към едва различимата фигура на Христос върху сребърното разпятие, после погледна нагоре.
— Гледа към купола — отговори си сам Грей. — Същият купол, който е развълнувал толкова Марко Поло. Купол, чиято тежест е била намалена с помощта на кухи тухли. И ако искаш да скриеш нещо, което да оцелее векове…
Вигор ахна.
